— Аха.
Разгледах купите. На повечето бяха изобразени две фигури, едната с почти отвесно вдигнат крак, другата приведена, за да избегне удара. Никъде не се виждаше ракета за тенис. Заповядах си да не задавам повече въпроси и продължих да разглеждам. Макар да беше наредена с много обич до последната подробност, стаята изглеждаше безжизнена и студена. В леглото сякаш не беше спал никой. Тетрадките на бюрото бяха нови, неизползвани. Скришом отворих големия гардероб и слисано установих, че е празен.
Марина се бе заела да надипли още по-акуратно и без това идеално сгънатата завивка.
Дани влезе в помещението, застана до мен пред отворения гардероб и забеляза смущението ми.
— Ела да ти покажа моята стая.
Затвори вратите и тъкмо когато ми подаде ръка, майка му се втурна към него.
— Да не си полудял? — изфуча тя. — Не пипай нищо!
Дани моментално вдигна двете си ръце, сякаш се предаваше.
— Не се бой, няма да докосна нищо повече.
Марина напръска и двете врати на гардероба със спрей и започна да ги лъска с меката кърпа. Изпитах диво желание да хвърля в лицето й и дезинфектанта, и парцала.
Дани ме хвана за рамото и ме поведе към някогашната си стая. Тя се намираше в края на коридора, зад банята, до нея беше килерът. Оказа се доста по-голяма и пълна противоположност на стаята на Лиъм.
Тук всичко беше разхвърляно, цареше хаос, сякаш след напускането на Дани никой не бе влизал вътре. Леглото под наклонения таван беше застлано със син чаршаф, завивката бе навита на руло в единия край и изглеждаше смачкана. Бе покрита с дебел слой прах. И тук имаше витрина с купи, неравномерно наредени, сякаш някои липсваха.
На стената висяха грамоти от спечелени състезания. Таванът беше от дърво. Като цяло стаята изглеждаше уютна, всеки тийнейджър би се чувствал добре в нея. Само да не беше големият стенен шкаф под наклонения таван, който веднага ми напомни разказа на Дани.
Отново погледнах неоправеното легло, тъмнокафявото дърво, двата стълба на леглото…
Изведнъж усетих, че не мога да дишам. Гърлото ми се стегна застрашително. Не исках нищо друго, само да изляза оттук. Имах чувството, че всеки момент в стаята ще влезе пияният баща. Даже усетих вонята на алкохол и цигари, чух отчаяните викове на малкото момче, което призоваваше майка си, но тя никога не идваше.
Избягах от стаята, теглейки Дани след себе си. В коридора се натъкнахме на Марина, която стоеше на пътя ни като призрак и оглеждаше стаята на Лиъм.
Като видя, че се държим за ръце, тя изведнъж изпищя и в погледа й светна ужас.
— Това ще те убие, Юлия! — изсъска тя. — Нима той не ти е казал?
В следващия миг погледът й се промени, стана истеричен.
— Не си ли й казал? — кресна тя на Дани. — Искаш да я убиеш ли? Всички ни ли искаш да убиеш?
Той пое дълбоко дъх и си наложи спокойствие.
— Не се паникьосвай, мамо. Вирусът не се предава по този начин. Никой няма да пострада.
— Вирусът! — Марина затисна устата си с две ръце. — Помогни ми, боже! Лиъм ей сега ще се върне от училище!
Хукна обратно към стаята на Лиъм, където бе оставила дезинфектанта, грабна шишето и трескаво запръска всички места, където бяхме стояли.
Зяпнах невярващо Дани и въпросително вдигнах ръце. Той сви рамене. Лицето му остана безизразно.
— Да изчезваме — пошепнах.
Слязохме по скърцащата стълба. Отнесох чашата в кухнята. Марина слезе след нас.
— Нима си отивате? Не искаш ли да се запознаеш с Лиъм?
— Може би някой друг път.
Тя кимна и седна отново в своя люлеещ се стол.
— Довиждане, мамо — сбогува се Дани, ала майка му вече ни не виждаше. Отново се взираше във въображаемата точка над главите ни и се люлееше. Напред-назад, напред-назад.
Излязохме навън под слънцето и въздъхнахме облекчено. Дани ме изгледа предизвикателно.
— Какво? — попитах. — Мина супер.
Той вдигна въпросително вежди и смръщи нос.
— Сериозно — отговорих. — Харесвам майка ти. Обича да се шегува.
— Тя е побъркана!
— Въпреки това я харесвам — настоях и седнах до него в колата. — Тя не е виновна, че е луда. Прекарала е тежко време.
Дани изръмжа нещо на английски под носа си.
— Старецът ти не е убил кучето, нали?
— Напротив, уби го — отговори Дани. — Беше пиян до козирката. Налагаше го с тояга, пред очите ми. Е, поне стана бързо.
Не мисли за това, Джесика! За бога, не мисли за това!
Струваше ми се, че трябва да кажа нещо.
— Известно време наистина се питах защо никога не си ми разказвал за брат си — после разбрах. — Известно време мълчах потисната. — Наистина съжалявам. И за кучето ти, и за онова с Лиъм.