Тя стегна лявата му ръка и заби спринцовката във вената.
— Как си, Дани?
— Много добре. — Не я изпускаше от очи нито за миг. — А ти как си, Тара?
— И аз съм много добре — произнесе тя с мелодичния си глас. Имам си нов приятел. Италианец, зашеметяващо красив. Много по-горещ от теб. Казва се Анджело Ламоника.
Не го каза, естествено. Щеше да прозвучи детински.
— Вече си мислех, че не си ме познал — добави вместо това.
— Напротив, познах те — възрази провлечено той и продължи да я гледа втренчено. Тара изпита потискащото чувство, че обвинителният му поглед постепенно я стопява, спаружва, сбръчква. — Не знаех дали искаш да те позная.
Първата спринцовка се напълни с кръв. Тара я извади от канюлата, затвори я грижливо и започна да пълни следващата.
— Защо да не искам? — прошепна тя един тон по-ласкаво. — В крайна сметка аз не съм злопаметна.
Проклятие! Защо казах това?
Чу го да въздиша.
— Виж, Тара, тогава наистина си имах причини. Те нямат нищо общо с теб, съвсем нищо. Минала е цяла вечност. Не може ли просто да го забравим? В момента си имам други, по-сериозни грижи.
Ами да, мога да си представя, помисли си злобно тя. Ако бях ХИВ-позитивна, и аз щях да си имам други грижи. Не го каза, защото беше на работа и не й бе позволено. В нейната професия дискретността беше задължителна. Затова се задоволи да кимне и напълни третата спринцовка.
— Съжалявам, ако съм те наранил, Тара — заяви неочаквано той.
Тара изненадано вдигна поглед. Очите му бяха омекнали, той я гледаше почти нежно и тя внезапно си спомни защо тогава се бе влюбила в него.
Сърцето й ускори ритъма си, в корема й затрепка ято пеперуди, ала тя задуши нежеланото чувство с гняв.
Какво си въобразяваше този тип?
— Аз и без това бях приключила с теб — отвърна нахакано тя.
— Тогава всичко е наред — рече кратко той.
Тара извади канюлата от ръката му, залепи върху раничката пластир и му подаде ръка.
— Следващата седмица докторът ще проведе разговор с вас — обясни официално тя.
— Благодаря, Тара. Желая ти всичко хубаво. Ще се видим пак.
Тя се усмихна цинично на опита му да прояви лицемерна любезност.
— Не си спомням да сме се познавали, господин Тейлър.
С ъгълчето на окото си забеляза как той невярващо поклати глава.
Тара отиде да доведе приятелката му. От предпазливост и този път използва еднократни ръкавици. Човек никога не знаеше. Много й се искаше да попита момичето как й е хрумнало да си направи тест за ХИВ, но и това не беше разрешено. Налагаше се да изчака следващото им идване.
Тара се поклащаше нервно на токовете си. Нетърпението й растеше. Първата й задача беше да уведоми приятелката на Дениъл, че резултатът от теста й е отрицателен, а после да отведе Дениъл при лекаря. Там евентуално щеше да събере малко информация.
— Госпожица Кох, моля — извика тя към чакалнята. — За малко ще влезем в съседната стая да поговорим за резултата ви.
Дениъл, естествено, последва приятелката си.
Върви подире й като куче, помисли си с омраза.
— Да влезе само тя — заяви раздразнено Тара.
— Искам и той да чуе резултата — настоя момичето.
Тара затвори вратата повече за да запази фасадата, а не защото я интересуваше дали някой ще ги чуе.
— Резултатът от теста ви е отрицателен — обясни кратко тя. — Господин Тейлър, вие елате с мен в приемна номер три, моля. Докторът вече е там.
Видя как момичето пребледня, но едва след няколко секунди разбра защо. С много усилия успя да потисне усмивката си и се направи, че не е забелязала реакцията. Дениъл обаче явно бе усетил страха на приятелката си, защото я прегърна и й пошепна:
— Отрицателен означава, че нямаш вирус. Всичко е наред. Ти си здрава!
Докато вървеше след нея към лекарския кабинет, Тара буквално усещаше в тила си гневния му поглед. Джесика седна да го чака в чакалнята.
— Заповядайте, седнете, господин Тейлър — посрещна го лекарят. — Тъкмо разглеждах здравния ви картон.
Тара събра разни инструменти, застла кушетката с чиста хартия и изпусна инструментите на пода. Започна да ги събира възможно най-бавно.
— Тук пише — продължи лекарят — че през 1996 и 1997 г. са ви лекували за кратко време с медикамента Ретровир АЦТ.
— Правилно.
— Само за по три месеца.
— Страничните действия бяха твърде силни, затова спрях да вземам лекарството.
Мекотело, помисли си Тара.
— Честно казано — продължи Дениъл, — в момента се чувствам много добре. Бих желал да изчакам с медикаментите, докато е възможно.