Тара събра инструментите, дезинфекцира ги и започна да ги подрежда в чекмеджетата. Видя в огледалото как лекарят кимна.
— Мога да ви успокоя — каза той. — Кръвната ви картина е отлична. Подкрепям желанието ви да се откажете от медикаменти. В момента едно такова лечение не би имало смисъл. Т-лимфоцитите са над петстотин в микролитър кръв. Това е превъзходна стойност, тя изключва всяка поява на болестни симптоми. Затова ще обсъдя с вас натоварването от вируса. — Тара знаеше, че сега лекарят ще отправи към пациента си предупредителен поглед. — Желателно е обаче на всеки шест месеца, още по-добре на три месеца, да си правите кръвна картина, за да наблюдаваме стойностите. Щом се стигне до драстично влошаване, ще действаме. Ако броят на Т-лимфоцитите падне под двеста, болестта с голяма вероятност ще се прояви.
— Ще го направя — обеща Дениъл. — Ще давам кръв на всеки три месеца.
— Що се отнася до протичането на заразата… — Лекарят сложи върху масата разпечатка. — За съжаление ми липсва времето на инфектирането. Знаете ли как и кога се е случило?
Сърцето на Тара заби лудо. От напрежение спря да диша.
— Бихме ли могли да обсъдим този въпрос на четири очи?
Лекарят се обърна слисан към Тара. Сякаш изобщо не бе забелязал, че тя още е в кабинета.
— Естествено — кимна той. — Госпожа Мюлер тъкмо излиза.
О, как го мразеше!
Първо я бе отблъснал, а сега я изложи пред шефа й. Тази игра щеше да има следващо действие.
Любезно усмихната, Тара излезе от кабинета.
Към обед удобният случай най-сетне се появи. Колежката й бе прибрала папката на Дениъл в шкафа. Приемната беше празна, колежката й бе отишла до пекаря. Не разполагаше с много време.
С треперещи пръсти извади папката и я отвори. Пряко попадение. Само преди месеци е излязъл от клиника за наркомани. Значи все пак е наркоман. Прочете набързо написаното и с изненада установи, че е бил в клиниката като придружител. Въпреки това здравната каса бе поела част от разходите — твърде необичайно за придружител. Очевидно и той е минал през някаква терапия, но не заради употреба на упойващи средства, а заради някаква травма…
Чу стъпки отвън и бързо прибра папката. По дяволите. Нищо не научи. После реши, че всъщност няма никакво значение. Дрога или травма, все едно, той е бил в клиника за лечение на наркомании и това автоматично го правеше наркоман. Точка. През някой от следващите дни ще иде при приятеля си и ще му разкаже за Дениъл. Не харесваше особено агресивността на Анджело, склонността му към насилие, но в този случай щеше да извлече изгода от тези недостатъци. Знаеше, че Анджело храни дива омраза към хомосексуалните, и щеше да я използва. В края на седмицата щеше да му разкаже своята собствена история за Дениъл Тейлър и да даде добър урок на бившия си приятел.
НОЕМВРИ 2000
Дани бе отстъпил пред настояването на учениците си да вземе участие в турнир, където се изискваше пълен контакт. Турнирът продължи три дни. Децата много държаха да го видят как се бие на ринга, за да се поучат от него — този аргумент се оказа решаващ.
Започна се в четвъртък вечерта, последната битка щеше да се състои в събота. Турнирът се провеждаше близо до Синсхайм и понеже Дани нямаше желание всеки ден да пътува по един час натам и обратно, Кристина, той и аз си взехме стаи в хотел. Учениците му идваха и си отиваха, но пък те нямаха друга работа, освен да гледат. Всеки ден се провеждаха много срещи, продължаващи до нокаут. Доган не се удържа и последния ден също дойде да гледа. Нервите ми пострадаха сериозно. Кристина непрестанно се вкопчваше в ръката ми и ужасено шепнеше „Божичко, божичко, божичко“ — това не допринесе с нищо за подобряване на положението.
По време на предпоследната битка Дани се умори, разконцентрира се и получи силен ритник в лицето. От слепоочието му рукна кръв и съдиите спряха двубоя. Още докато той висеше на въжетата и пъшкаше, а Доган безмилостно му втълпяваше каква трябва да е по-нататъшната му стратегия, пристигна дежурният лекар на ринга и заши раната над дясното око с пет шева. Не му дадоха време да седне, не му сложиха упойка. С много усилия успях да спра Кристина да не изтича при Дани на ринга, за да му държи ръката, докато го шиеха. Ако не я бях удържала, противникът му навярно щеше да се пукне от смях. За разлика от нея аз повече се притеснявах, че ще му остане белег — толкова бързо и безучастно лекарят бе зашил раната. Тук беше като на война. Избърсаха кръвта от тепиха и двубоят продължи. Дани спечели и стигна до последния кръг. Спечели финала с голяма преднина и почти без усилие, но остана твърд в решението си, че участието в това състезание е било изключение. Въпреки постоянната ми тревога за него изпитах и известна тъга.