Събуди ме нежна целувка по върха на носа.
— Добро утро, Дъки — поздрави тихо Дани и ме помилва по бузата с опаката страна на пръстите.
— Добро утро. — Протегнах се сладко-сладко и се обърнах. Другата страна на леглото беше празна. — Къде е Тина?
— Стана и излезе да разходи кучето. После ще ни направи закуска. — Дани ме дари с усмивка. — Това означава, че можем да останем в леглото още известно време.
Кристина бе намерила начин да ми благодари за миналата нощ.
— Юху! Да живее Кристина! — В най-добро настроение размахах ръка. — Обичам тази жена!
— И аз я обичам! — извика той и също размаха ръка. — Да живее Кристина!
— Какво каза току-що?
— Аз ли? — Дани невинно сви рамене. — Да живее?
— Не, първо каза нещо друго — поправих го.
— Кристина?
Ощипах го болезнено.
— Преди името! Много добре знаеш какво имам предвид.
— О, така ли? — Дани се прозя престорено и се протегна като котарак. — Казах, че я обичам. Ти го знаеш.
— Вън от леглото ми, жалък предател!
Опитах се да го прогоня с щипане и удари в ребрата.
— Това легло е и мое — изхленчи той, измъкна се от своята страна и се пъхна в леглото от другата. С рязко движение ми свали панталонките на пижамата и ги хвърли в ъгъла на стаята. Направи го толкова бързо, че не можах да реагирам.
— Невъзможен си! — наругах го на шега.
Дани посегна към горнището и понечи също да го съблече. Задържах го и го изгледах предизвикателно.
— Първо ти — поисках.
Настроението му се промени рязко.
— Не!
— Моля те — настоях и посегнах към тениската му.
Дани колебливо поклати глава.
— Не.
— Дани — настоях още по-силно, — в къщата няма хора. Само ние двамата. Всичко останало е без значение. Всичко е добре!
— Добре — отвърна нерешително той. — Дай ми две минути.
— Давам ти и два часа, ако искаш.
Дани вдиша дълбоко в корема, съсредоточи се, опита да се успокои. Това продължи почти пет минути. Седях в леглото и чаках, без да пускам края на тениската му.
— Окей — повтори най-сетне той и вдигна ръце. С леко движение му свалих тениската през главата и му я връчих. Стори ми се нечестно да я хвърля в ъгъла. Той я мушна под възглавницата.
Погледнах го. Добре трениран гръден кош, плосък, мек корем, нито грам мазнина в повече, мускулести рамене, липса на окосмяване по горната част на тялото. Копнеех да го докосна и за малко да се забравя, ала се удържах. Тайно взех решение днес да не му позволя да държи ръцете ми над главата, както правеше винаги. Още преди да му разкрия намерението си, той прочете мислите ми и легна зад мен. Знаеше как да избегне докосванията.
Отпусна се по гръб, аз легнах върху гърдите му. Дани опря ръце на леглото и ме измери със скептичен поглед.
Предпазливо попипах ръката му над лакътя е върховете на пръстите и ги плъзнах към рамото. Кожата му веднага настръхна.
Бавно, предупреди ме вътрешният глас. Стъпка по стъпка. Целта не е далеч.
Повторих същото с цялата длан. После върховете на пръстите ми се спуснаха към гърдите му, но почти не ги докоснаха. Стигнах до корема. Нямаше против да го докосвам по корема, за разлика от горната част на тялото той беше достъпно място.
Дани бе затворил очи и през цялото време дишаше бавно и дълбоко в корема. Знаех, че отново и отново брои наум до десет и изпълнява упражненията за концентрация, които прилагаше преди състезанията. Това беше добре. Днес правехме още една голяма крачка в правилната посока.
Дани ми позволяваше да го милвам, макар и все още с неохота, но много скоро това щеше да стане всекидневие, а един ден сигурно щеше да се наслаждава на докосванията ми.
Какъв ли щеше да е сега, ако баща му не му беше нанесъл тази непоправима вреда?
Облекчението му се усети почти физически, когато на вратата се почука и Кристина извика весело отвън:
— Ставайте, вие двамата! Закуската е готова!
ДЕКЕМВРИ 2000
Дениъл Аларик Тейлър не искаше да е на двайсет и една. Не искаше да се раздели с детството и младостта, които му дължаха толкова много. Много му се искаше да стане и да направи някоя детинщина. Например, да прекоси реката само по маратонки, независимо от минусовите температури навън. Още по-силно желаеше да извърши някоя голяма лудория, например, да се качи на десетия етаж и да се разходи по парапета на балкона. Обичаше височината, обичаше адреналина. Джесика и Кристина имаха възможност да се уверят в това наскоро, когато се изкачиха заедно на телевизионната кула. Докато момичетата чакаха един етаж по-надолу, той стигна до най-високата платформа, покатери се на парапета и остана там, докато хората от охраната не дойдоха да го свалят. Навярно точно затова бяха измислили да му подарят за рождения ден скок с бънджи. Почивката в планината предлагаше чудесна възможност да го осъществят. Веднъж вече бе скочил с бънджи, още като тийнейджър, и гореше от нетърпение да повтори скока.