Принципно работата в тренировъчния център му доставяше повече удоволствие, но фотосесиите му носеха много пари, затова отказваше да намали заетостта си поне в едната от двете професии. Упорит, какъвто си беше, той продължи да носи две дини под една мишница.
През отпуската не останахме сами нито за минута. Кристина беше постоянно с нас. Вечерта, когато си легнахме, буквално му се нахвърлих.
Дани ми позволи да му сваля тениската, без да се противи. Междувременно се справяше много добре, докосванията ми не му създаваха проблеми — но само когато му оставях достатъчно време да си създаде необходимата нагласа. Тази вечер легна по гръб и ме проследи с бдителен поглед, когато седнах на корема му. Мина много време, докато се успокои достатъчно, за да пусне китките ми. Най-сетне ме освободи и разпери ръце, за да ми покаже, че ми се доверява и мога да правя, каквото искам. Усещах го как трепери и как се мъчи да потисне надигащата се паника, затова внимавах да не се навеждам твърде близо до него и да не ограничавам свободата на движенията му.
Когато се върнах от банята, Дани лежеше по гръб, напълно облечен, със затворени очи, и явно се бореше срещу напиращите в подсъзнанието му спомени от детството. Беше му много трудно да ми се подчини, затова реших да му дам няколко минути да се овладее. Тогава допуснах грешка.
Всъщност исках само да се пресегна през него, за да угася лампата. Опрях едната си ръка върху лявото му рамо, възседнах го и с другата ръка хванах дясната му китка. Останах в това положение за не повече от секунда, но той не го очакваше. Мигът се оказа достатъчно дълъг, за да отприщи силна ответна реакция. Дани нададе вик и седна в леглото така рязко, че аз политнах назад и паднах. Върнах се в леглото, стресната до смърт. През това време Дани обхвана коленете си с две ръце, залюля се и захълца високо. Не бе в състояние да се пребори със себе си — миналото го бе връхлетяло с такава сила, че не беше намерил начин да му се противопостави. В продължение на минути остана в тази поза и плачеше неудържимо.
— Какво стана? — попитах уплашено.
Дани вдигна рамене. И той бе объркан от реакцията си.
— Не знам.
След доста години прочетох научна статия, според която е напълно нормално деца, жертви на сексуална злоупотреба, след години, вече като възрастни, да получават пристъпи на плач след секс и да не са в състояние да обяснят причините. Тези явления обикновено оставали за цял живот.
Дори този факт да е бил известен още по онова време, ние не знаехме нищо. Силното въздействие на близостта ни през онази нощ ни уплаши до смърт.
Седнах до него, прегърнах го и го оставих да се наплаче. През цялото време му говорех успокоително.
— Много съжалявам. Направих го, без да искам. Всичко е наред.
— Нищо не се случило — отговори объркано той, — но въпреки това не мога да спра да рева.
След известно време в спалнята влезе Кристина и седна от другата страна на Дани. Без да задава въпроси, започна да го милва по гърба.
Мина една малка вечност, докато Дани си възвърна способността да гледа ясно на нещата.
— Много съжалявам — прошепна той и си изтри очите. — Чувствам се разбит. Даже да живея сто години, времето няма да е достатъчно да стана що-годе нормален.
Възмутих се от дън-душа.
— Няма за какво да се извиняваш! Ти си съвсем истински точно какъвто си — уверих го. — Такъв те обичам. Никога не съм общувала добре с нормални хора.
Тази нощ пак спахме тримата в леглото и въпреки студа прозорецът остана отворен. Двете с Кристина се притиснахме силно към Дани, за да се възползваме от топлината му. Завихме се с два дебели пухеника и аз бях сигурна, че нямаше да ми е студено даже в Антарктида.
ФЕВРУАРИ 2001
Анджело Ламоника вдигна яката на шубата и се изправи срещу ледения вятър. Скоро щеше да завали сняг.
Мразеше да ходи на работа пеша. Всъщност мразеше работата по принцип. Предпочиташе да си остане вкъщи, да се разположи удобно пред компютъра и да зяпа голи жени в интернет. Или да иде на фитнес и да вдига тежести. Главно за да впечатли Тара.
Ставаше му горещо, когато си мислеше за Тара. Макар да беше наясно, че жени като нея не стават за продължителна връзка. Те бяха подходящи за една или няколко нощи, а той искаше точно това. Не би й го казал, разбира се. Възнамеряваше да поддържа връзката, докато беше възможно. Макар да подозираше, че тя в действителност си пада по напълно различни мъже. По типове като Дениъл Тейлър. Онзи Тейлър беше пълната противоположност на Анджело — живееше от слънчевата страна на живота и все се намираше някой да му помага да си носи задника. Разполагаше с необходимите финансови средства, успяваше от само себе си. А ако беше благословен и с хубава външност, тогава беше още по-просто. Анджело беше наясно с това. И той бе ощастливен с превъзходна външност. Тъмен тен, едър и мускулест. Носеше косата си дълга, обикновено вързана на конска опашка. Тренираше от години и благодарение на редовната употреба на белтъчни напитки бицепсът му беше достигнал впечатляваща големина. Най-новото му завоевание беше огнедишащ дракон — беше си го татуирал на цялото рамо. През лятото с гордост щеше да го представи на басейна и да се наслаждава на погледите на момичетата. И тежко на тъпака, който посмее да се изпречи на пътя му. Не беше необходимо много, за да се разгневи Анджело Ламоника. А когато го ядосваха, той удряше. Компенсираше липсата на техника с агресия. Освен това имаше решаващо предимство пред противниците си: не знаеше какво е това скрупули. Ни най-малко не се трогваше, когато човекът насреща му падаше на земята. Продължаваше да удря, без да му мигне окото. По-точно казано, именно тогава се развихряше истински. Никога не се отказваше. Шумът от трошене на кости и пръскащата кръв го опияняваха, той буквално жадуваше за такива изживявания. Навярно тъкмо тази жажда го отличаваше най-много от най-добрия му приятел Пете. Той също беше готов за насилие, и той пребиваше противниците си, докато станат готови за болницата, ала не изживяваше никакви емоции, оставаше абсолютно студен. Ако не се явяваше случай да прибегнат до насилие, Пете го приемаше. Не като Анджело, който в края на седмицата обикаляше като маниак кварталите с надеждата да предизвика някъде неприятности. За съжаление невинаги се появяваха сгодни случаи за подобни изстъпления. Затова разказът на Тара за онзи Тейлър му дойде тъкмо навреме. Анджело го беше виждал няколко пъти, срещаше го на улицата или в търговския център. Макар да не знаеше името му и двамата да не бяха разменили нито дума, той не можеше да го понася. Изглеждаше прекалено добре и караше твърде скъпа кола. В момента Анджело даже нямаше шофьорска книжка, бяха му я отнели за употреба на алкохол и това увеличи завистта му. Онзи тип събуждаше агресията му. Не знаеше защо — поне докато Тара не му разказа какво е научила за него на работното си място. Тя, разбира се, нямаше право да разпространява тази информация, но Анджело й се закле в живота си да запази тайната. Не възнамеряваше да изпълни клетвата си. Пък и как би могъл? Ако искаше да даде добър урок на онзи нещастник, трябваше да събере повече хора. Човек никога не знаеше на какво са способни типове като Тейлър.