— Те знаеха, Джесика! — съобщи ми той и прехапа кървищата си устна. — Бяха наясно кой съм. Казаха ми, че нямам право да нося чумата на хомосексуалните в тяхното село. Заявиха ми, че не желаели родното им място да бъде заразено. Нарекоха ме наркоман и педераст и ме предупредиха, че няма да ми се размине.
Изправих се ужасена.
— Откъде знаят? Аз не съм казала на никого! Наистина! — Сложих дясната ръка върху мястото, където предполагах, че се намира сърцето, и вдигнах трите пръста на лявата във въздуха. — Кълна се!
— Знам.
— Никой друг не знае…
— Тара — прекъсна ме той. — Тара Мюлер. Медицинската сестра. Познавам я от едно време. Някога бяхме… хм… виж, тя не е от приятелките, за които съм ти разказвал, но… Да го кажем така: аз я изоставих. Навярно още ми се сърди.
Плеснах с ръце над главата.
— Защо не ми каза още когато бяхме при лекаря? Щяхме да направим изследванията другаде!
Спокойно, Джесика, успокой се!
Дани отново изглеждаше напълно овладян. Понякога ме подлудяваше с безкрайното си спокойствие. Вдигна рамене.
— И без това беше твърде късно.
— Прекрасно! — изръмжах. — Ами сега? Какво ще правим?
— Какво ще кажеш да закусим? — предложи той.
— Какво ще правим с онези типове? — Едва се удържах да не му се разкрещя. — Трябва да открием кои са. Да ги обадим в полицията. Или да ги убием!
— Нищо няма да направим. Със сигурност няма да се повтори.
— Защо си толкова сигурен?
Дани пусна бучка захар в кафето си и го разбърка.
— Не съм сигурен. Не знам кои са. Нищо не можем да направим.
С типичния за него жест зарови пръсти в косата си. Гневно отбелязах, че лявата му ръка беше одрана от китката почти до рамото.
— Мили боже, какво са ти направили? Да не са те влачили по асфалта?
— Нещо подобно. Няма ли най-после да затворим тази тема?
— За в бъдеще, когато отиваш да бягаш, ще вземаш със себе си кучето — заявих решително. — Тя ще те пази. Нали знаеш, не допуска никого до мен.
По рефлекс се ударих с длан по челото. Ама че идея: моето средно голямо куче да пази мъж, висок метър и осемдесет и три, само преди три години спечелил световното първенство по кикбокс! Как го измислих! Разтърсих глава и взех решение в най-близко време да посетя добричката Тара в лекарския кабинет.
МАРТ 2001
В първия мартенски петък Кристина, Дани и аз седяхме на терасата и провеждахме военен съвет.
— Не може да продължава така, Дани — повтарях вбесено аз. — Случва се за трети път!
— Наистина, Дани — подкрепи ме Кристина. — Следващия път ще те убият!
Дани бе скръстил ръце пред гърдите и се взираше недоволно пред себе си. Дясното му око бе оцветено в зелено, иначе не му личеше нищо, но последния път онези за малко да му счупят китката. Ръката му беше силно изкълчена и той изпитваше болки при всяко движение.
През дните, когато водеше със себе си Лайка, не се случваше нищо. Ала през седмицата си отидох у дома и Дани излязъл да бяга сам. Точно тогава онези отново го издебнали. Третия път го пресрещнали късно вечерта, когато се прибирал вкъщи, и буквално го извлекли от колата и го замъкнали в храстите. Тормозили го дълго време, извили му ръцете на гърба и го притиснали психически. Заявили му, че е болен и чумав и че ако не се изнесе оттук, ще превърнат живота му в ад.
— И какво, според вас, трябва да направя? — попита изнервен той.
— Да отидем в полицията — отговорих твърдо.
Дани изпухтя и направи физиономия.
Кристина се приближи към него, улови здравата му ръка и го погледна умолително.
— Моля те, Дани — зашепна настойчиво тя. — Страх ме е от тях. Какво ще стане, ако някоя вечер издебнат и нас? Двете с Джесика често се връщаме късно от фитнес клуба. Моля те, иди в полицията. Направи го за мен!
— Добре — предаде се Дани. — В понеделник ще ида в полицията.
— Благодаря!
Кристина го прегърна и го целуна по челото. Над главата му тайно хвърли тържествуващ поглед към мен. Кимнах й признателно. Знаеше как да подхване Дани, за да преодолее ината му. Радвах се, че е до мен.
— Получих място за обучение! — съобщи голямата новина тя. — Започвам през лятото!
Зяпнахме изненадани.
— Нали трябва да стана независима! Не мога вечно да живея при вас!
При вас!
— Този дом е ваш, Тина — възразих. — Но това с мястото за обучение е супер!
— Великолепно! — зарадва се Дани и я прегърна. — Гордея се с теб. Знаех си, че ще се справиш. Разказвай!