Дани се запъти към вратата, както си беше с мокрия от пот тренировъчен екип. Жената, която го чакаше на прага, веднага се разкрещя:
— Снощи сте счупили две ребра на сина ми!
Дани смутено зарови пръсти в косата си.
— Аз… да… съжалявам.
— Наясно съм със станалото — продължи тя с пронизителен глас и диво размахващи се ръце. — Знам какъв сте. Затънали сте в калта, търгувате с дрога, а сега нанесохте тежка телесна повреда. Две счупени ребра, два избити зъба. Ще подам оплакване срещу вас! Има и други счупени кости!
— Наистина съжалявам — повтори Дани.
Жената задиша ускорено. Навярно си мислеше, че Дани й се подиграва.
Отидох до вратата и го избутах настрана.
— Аз пък не съжалявам — изфучах. — Вашият прекрасен син и другарчетата му вече три пъти пребиха приятеля ми от бой. Шестима срещу един. А мен заплашиха и опипаха. Той действаше при законна самоотбрана — заключих и понечих да затворя вратата.
— Ще подам оплакване! — изпищя истерично майката на Анджело.
Открехнах вратата.
— Ама разбира се! Хайде, какво чакате? Желая ви приятна неделя!
— Какво става тук? — попита Кристина и отхапа от хлебчето с мед.
— Ти си неспасяем! — изфучах аз срещу Дани. — Наистина ли й се извини?
Той вдигна рамене.
— Не знам — отговори нерешително. — Май малко прекалих. Не беше нужно да му чупя ребрата.
— Постъпи правилно — отсъдих аз. — Нека да подадат оплакване. При това съотношение на силите нито един съдия на света няма да повярва, че ние сме започнали.
— Като види резултата, може и да повярва.
— Ей! — прекъсна ни Кристина, без да престава да дъвче. — Бихте ли ми обяснили какво става?
— Нашият Дани най-сетне се вразуми — отговорих гордо.
АПРИЛ 2001
В неделя, преди да се прибера при родителите си вечерта, отидохме да видим Мая. Разходихме я по полето, а по обратния път, както винаги, я възседнахме заедно.
В последно време Дани все по-често ми позволяваше да седя зад него върху понито. До днес съвсем съзнателно обгръщах хълбоците му съвсем леко, понякога слагах ръце върху бедрата му и внимавах да не прекалявам с близостта. Днес реших да направя още една стъпка.
— Внимание — произнесох предупредително, мушнах ръка под тениската му и го помилвах по корема. Не последва отрицателна реакция, затова плъзнах длан нагоре и продължих да го милвам. Кожата му настръхна, но иначе той остана напълно отпуснат.
Постигна целта, зарадва се нещо в мен.
Мушнах и другата ръка под тениската му и го прегърнах, но без да му създавам усещането, че го държа здраво. Облегнах буза на рамото му. Ръката му държеше уверено юздата.
— Дани? — подхванах.
— Какво?
— Аз те харесвам.
Той се засмя тихо.
— Да, и така може да се каже.
— А ти харесваш ли ме? — продължих.
— Аз те обичам.
Изръмжах доволно и добавих:
— Радвам се, че те имам.
— И аз се радвам, че ме имаш — отвърна Дани.
— Щастлива съм — признах си аз. — Всичко е, както трябва. С теб сме заедно, Кристина успя и ще учи и работи, онези типове вече няма да ни досаждат. Ние сме добре. Всичко е добре.
— Да — съгласи се Дани, но аз разбрах, че не казва, каквото мисли.
— Би се получил съвършеният хепиенд за филм — заявих и доволно се сгуших на гърба му.
— В реалния живот няма хепиенд.
— Тогава ние ще си направим — отговорих упорито.
— Мисля, че идеята ти не е чак толкова глупава — промълви тихо той. — Навярно би било редно точно сега, в този момент, да сложим край и всеки да тръгне по свой път.
За секунда изпитах див ужас и трябваше да положа усилие да не се вкопча в него. Този обрат изобщо не ми хареса.
— Искаш ли да сложим край? — попитах.
— Не съм казал, че искам. Но със сигурност би било най-умното. — Дани мълча известно време. — Аз те въвлякох в цялата тази мръсотия — продължи той. — Онези типове няма да ни оставят на мира, освен това имам лошо предчувствие за Кристина. Истинският проблем обаче не е в това. Колкото и да го отлагаме, един ден ще се стовари върху нас с голяма сила.
— Може пък да не стане така. — Бях изпълнена с увереност. — Къде остана оптимизмът ти? Ти си млад, кръвните ти стойности са много добри. Трябва само да изчакаме медицината да открие средство за унищожаване на вируса.
— А това изисква време — възрази той. — Никога няма да спечеля надбягването с времето.
— Ще намерят нещо, с което да държат в шах болестта, докато открият лечението. — Нямах понятие кои са хората, които търсят решение на проблема. — Скоро заразените с ХИВ ще живеят съвсем нормално и ще им се раждат здрави деца, а след време болестта ще бъде напълно победена.