— Втори транспарант за тази седмица — съобщи той.
— Не говориш сериозно!
— Напротив, но това не е всичко. Ела с мен!
Както си беше бос и по боксерки, той прекоси улицата и отиде при колата си. Последвах го с недобро предчувствие. Посочи ми капака на двигателя. В лака бяха вдълбани две думи: „Умри, педераст!“
— Това вече е прекалено! — Гласът ми прозвуча пронизително, коремът ми се сгърчи толкова силно, че ме заболя. Как Дани съумяваше да остане толкова спокоен? — Отиваме в полицията! Веднага!
— Вчера бяхме там с Тина, подадохме оплакване — уведоми ме той. — Казаха ни, че без доказателства нямаме почти никакъв шанс. Трябва да измислим нещо. Или ще поискам да наблюдават колите от някоя охранителна фирма, или ще дежурим ние.
Върнахме се в къщата и извадихме стълба от мазето.
— Като заговорихме за подадени оплаквания, ще допълня, че и аз получих едно — каза ми ухилен Дани. — За нанасяне на телесна повреда. Ще ти го покажа.
Дани облегна стълбата на стената и се изкачи доста нависоко, за да стигне до транспаранта. За пореден път бе успял да ме учуди. Не защото посред нощ се катереше бос по стълба, а защото дори тази жалка ситуация не му разваляше доброто настроение. Шнурът бе залепен за фасадата и Дани го отлепи с едно дръпване. Свалихме другия край без помощта на стълбата, навихме транспаранта и го хвърлихме в кофата за боклук. Подаденото оплакване ме чакаше на масата в кухнята. Прочетох го набързо.
— Е, поне си е струвало. Две счупени ребра, два избити зъба, счупена ръка и няколко натъртвания. Много добре.
Дани ме погледна въпросително.
— Твърде много ли е?
— По-скоро е твърде малко. Нали не те мъчат угризения на съвестта?
— Направих го по недоглеждане. Не съм се старал целенасочено да ги нараня. — Дани скръсти ръце пред гърдите. — Освен при Анджело. На него съвсем съзнателно му счупих ребрата.
Кимнах и си представих какъв щеше да е резултатът, ако Дани наистина ги бе наранил съзнателно.
— Те също те предизвикваха съзнателно, Дани. Никой не е длъжен да търпи подобно отношение.
— Утре сутринта ще ида в сервиза да ми лакират капака — смени темата той. — После ще намеря охранителна фирма. Добре е да наблюдават колите ни няколко уикенда.
ЮНИ 2001
Когато излязох от офиса, колата на Дани ме чакаше точно пред вратата. Както винаги излъскан до блясък, лакът блестеше под слънцето. Дани се бе облегнал на капака на двигателя. Този четвъртък бе дошъл, естествено, да ме вземе от работа.
— Честит рожден ден, Дъки — поздрави той и ме прегърна. — Сега отиваме у вас — продължи енергично. — Събираш си багажа, хващаш кучето и заминаваме на почивка до неделя.
— Какво? Няма да стане. Утре съм на работа.
— Не си. Имаш свободен ден. Обадих се на шефа ти.
Дани оголи зъби като вълк.
— Какво си направил? — За пореден път бе успял да ме извади от равновесие. — Къде отиваме?
— Изненада. Ще ти е нужен бански.
След около осем часа път стигнахме до един уелнесхотел на Адриатическо море. Кристина си остана вкъщи, защото почивката беше подарък от Дани за рождения ми ден. Прекарахме дните на плажа, главно във водата. Дани беше превъзходен плувец. Изобщо не се смущаваше да ходи полугол пред чужди хора. Нямаше проблеми, стига да не се излага на опасност да го докосват. С Кристина беше различно. Тя никога не се събличаше пред чужди хора. Вкъщи се разхождаше оскъдно облечена, но навън беше невероятно стеснителна. През последната година само няколко пъти бяхме успели да я убедим да дойде с нас на басейн, но тя влизаше във водата с тениска. Веднъж ми бе казала, че само под влиянието на хероина е намирала сили да тръгне с някой мъж и да се съблече.
Докато колите ни бяха под охрана, не се случваха произшествия. Щом наблюдението приключи, пак се започна. Предположихме, че Анджело и приятелчетата му са усетили какво става.
— Джесика — промълви Дани насред мислите ми и се обърна по корем.
Бяхме се разположили на голямо памучно одеяло върху мекия пясък и се наслаждавахме на топлината. Погледът ми се насочи към гърба на Дани и тънките светли белези, почти изчезнали под кафявия му тен. Още два-три дни слънце и вече няма да се виждат. Ще останат скрити поне до зимата. После отново щяха да ми напомнят болезнено какво му е сторил баща му, както и кошмара, който един ден щеше да ни застигне. Нима можех да го забравя? Когато това се случи, ще остана до Дани, в това нямаше съмнение. Знаех също, че Дани никога няма да ме напусне доброволно. Не бях в състояние да кажа откъде идва тази увереност, но тя беше в мен. Така както се знае, че се нуждаем от въздух, за да дишаме, и че слънцето дарява топлина.