— Ти изобщо чуваш ли ме? — попита Дани.
— Май не — признах. — Бях заета.
— Аха. С какво?
— Да те гледам и да се питам не е ли нечестно да изглеждаш много по-добре от останалия свят.
Той вдигна едната си вежда, за да изрази съмнение.
— Готова ли си? Тогава с радост ще повторя за теб. Това лято искам да отида в Атланта.
О! Толкова далеч…
— Роднини ли имаш там?
— Да, една леля. Сестрата на баща ми. Всъщност ходя там всяка година, понякога и по два пъти. Само миналата година не отидох, защото бях с Тина на лечение.
Нима ми искаше разрешение?
— Там е домът ти, Дани. Имаш право да го посещаваш по всяко време, докато имаш желание.
— Искам да дойдеш с мен — заяви той.
— Какво? — Не повярвах на ушите си. Каква изненада! — Полетът е много скъп.
— Аз ще платя. Ще живеем при леля ми. Тина няма да дойде, защото тогава започва обучението й. — Дани седна и добави с усмивка: — Ще ти платя и обратния полет. Не се безпокой, няма да те оставя там.
Стомахът ми се сви. Никога не бях пътувала със самолет, защото се страхувах от летене. Перспективата да седя дванайсет часа в самолет ме паникьоса.
— Колко време ще останеш там?
Дани вдигна рамене.
— Шест до осем седмици. Какво ще кажеш? Няма да ти дадат толкова дълга отпуска, това ми е ясно, но можеш да дойдеш за три седмици след мен.
Да летя без него? Сама в самолета? Бях готова да скоча и да побягна с писък. От друга страна, перспективата да остана дълги седмици сама беше още по-страшна.
— Не знам — отговорих колебливо. — Защо да не го отложим за следващата година? Тогава ще завърша обучението си и бих могла да си дам почивка и да започна работа два месеца по-късно. Спокойно ще отидем двамата за осем седмици. — Май това беше начинът да се измъкна от положението. — И няма да се налага да седя сама в самолета. Никога не съм летяла — добавих.
Дани се премести по-близо до мен.
— Джесика — подхвана той и ме погледна настойчиво, — страх ме е, че следващата година няма да ни се удаде възможност да посетим заедно моето родно място.
— Откъде ти дойде тази тъпа идея? — изфучах сърдито. — Ще го направим, разбира се!
В този момент взех решение тази година да не отида с него. Не защото не исках, а защото ме беше страх, че така ще потвърдя страховете му. За мен неговата загриженост беше абсолютно необоснована и не исках да наливам още масло в огъня.
— Мъчи ме някакво неясно усещане — опита се да ми обясни Дани.
— Ще направим така — заявих решително: — Тази година ще отидеш сам, а следващото лято ще отлетим заедно. Ще останем, колкото искаш.
Дани стисна устни, видях как се стегнаха челюстите му. Не одобряваше моето решение и се питаше дали да не започне спор с мен, но накрая се отказа.
— Добре, както искаш — кимна той. — Да знаеш обаче, че ще отсъствам осем седмици. Тина е достатъчно стабилна, за да се оправя без мен.
— Всичко е наред — отговорих, питайки се как ще прекарам толкова време без него. Само при мисълта за предстоящото гърлото ми се стегна. — Не се притеснявай за Тина. Аз ще се грижа за нея. Започне ли обучението й, първата седмица ще спя у вас и ще я будя сутрин.
— Благодаря ти. — Дани седна по турски. — Ти също трябва да идеш на почивка.
Разказах му какво предложение съм получила от родителите на Александър, излагайки се на опасност да чуя резки възражения.
— Бих могла да отида там за две седмици с Ванеса и новия й приятел.
— Добра идея. — Дани за пореден път ме изуми. — Точно така, направи го. Почивката ще ти се отрази добре.
— Почивка? От теб? Не искам това.
— Не точно от мен — поправи ме той. — По-скоро от всичко около мен. От целия този театър, от проблемите ми, от болестта. — Помисли малко и заяви с твърда убеденост: — Да, иди с тях. Осем седмици живей като нормален тийнейджър. Излизай, празнувай, забавлявай се.
Дани помълча малко и добави:
— Моля те само да не пиеш. Иначе ще се озовеш полугола в леглото с някой тип и краят може да бъде друг. Не всички са като мен.
Кимнах с леко смущение.
— Няма да употребявам алкохол, обещавам.
Дани стана и си облече фланела на сини райета.
— Да вървим в хотела. Умирам от глад.
И аз станах, прогоних кучето от одеялото, навих го и тръгнах след Дани. Не ми харесваше каква посока бе взел разговорът, но вече не можех да го върна обратно.
— Никак ли не те е страх, че ще замина на почивка с бившия си приятел? — попитах.