Дани спря и погледът му ме проучи като рентген. Стигна чак до костите.
— От какво по-точно да ме е страх? — учуди се той.
Колебливо свих рамене. Въпросът му ме извади от равновесие.
— Че ще се влюбя отново в него. Че ще се съберем и ще отидем в леглото.
— Не — отговори бавно той, — не ме е страх. Ти имаш пълното ми доверие и съм сигурен, че никога няма да злоупотребиш. Нито за секунда не се съмнявам в любовта ти към мен.
— Наистина не е нужно да се съмняваш — потвърдих.
— Знам. — Дани ми протегна ръка и аз я улових. — Също както ти знаеш, че през цялото време, докато съм там, няма да погледна друга.
Знаех го. Не се съмнявах в любовта му.
Върнахме се в неделя вечер. В мазето на Дани ме очакваше чисто нов маунтийн байк. С пружини, алуминиев, с безброй скорости. Сигурно е струвал четирицифрена сума. Подари ми го само за да мога да си премеря силите с него на колело. Това беше най-скъпото колело в живота ми.
ЮЛИ 2001
Дани прекара целия петък следобед във фитнес центъра. Всъщност остана там до късно през нощта. В събота щяха да се проведат състезания за младежи и той държеше да преговори най-важните стратегии с питомците си.
Двете с Кристина се бяхме изтегнали на дивана пред телевизора. Тъпчехме се с чипс и ръсехме трохи по пода. Внезапно се чу дрънчене. Последва удар.
Кристина изпищя и панически се вкопчи в рамото ми.
— Какво беше това?
— Нямам понятие. Пусни ме, ще ида да видя.
Лайка дотича в дневната, също обзета от паника, и се мушна под масата, скимтейки. Наложи се да откъсна Кристина от мен със сила. Излязох в коридора боса. Всичко изглеждаше нормално, но някъде със сигурност имаше нещо счупено. Кристина ме последва. Претърсихме жилището и бързо открихме какво е станало. В нейната стая намерихме сред парчета стъкло камък колкото юмрук, увит с хартия. Кристина простена, придвижи се предпазливо до камъка и свали хартията. Връчи ми я безмълвно и започна да смита натрошеното стъкло. Посланието беше написано с големи печатни букви:
ИЗЧЕЗВАЙТЕ ИЛИ ЩЕ СТАНЕМ НАИСТИНА НЕЛЮБЕЗНИ!
— Ами сега? — попитах я отчаяно. — Това не може да продължава така!
Само преди седмица отново бяха окачили на къщата ни транспарант с няколко любезни думички. Наемодателката се бе обадила по телефона и бе попитала дали не е по-добре да уредим спорния въпрос по нормален начин.
Кристина опря ръце на хълбоците и изведнъж стана много решителна.
— Стига толкова! — заяви тя. — Отидоха твърде далеч. Ще се обадя на Рики и Симон. Ще звънна и на Патрик — той ни е приятел, и мой, и на Дани. Ще повикам и Джузепе. Ще им кажа да доведат още по някого и в петък всички да се съберат тук. Онези винаги идват в петък.
— Какво възнамеряваш?
— Ще обърнем копието. Ще ги издебнем и ще им дадем да разберат.
— Не е ли редно първо да попитаме Дани? — подхвърлих.
— Глупости! Той ще се зарадва! Нали именно той предложи сами да охраняваме колите? Това означава да ги издебнем.
Такава беше Кристина. Наумеше ли си нещо, вкараше ли го в красивата си главица, поставяше всички пред свършен факт и всички бяха длъжни да вървят с нея.
— Наистина ли са ни нужни толкова много хора? — попитах със съмнение. В крайна сметка последния път Дани се бе справил сам с шестима.
— Да, нуждаем се от много хора — заяви твърдо тя. — Добре е да има двама в повече. Ще задържим всички. Нито един не бива да се измъкне.
— А после какво?
— После ще видят звезди посред бял ден. Щом нашите момчета свършат с тях, няма да се появят тук никога вече.
Изпаднала в еуфория, Кристина се втурна към телефона, а аз се заех да лепя счупеното стъкло. Тя се върна след половин час, сияеща от радост.
— Въпросът е уреден — съобщи ми тържествуващо. — Всички ще дойдат. Рики, Симон, Джузепе и Патрик. Ще доведат още един приятел. Като прибавим и Дани, стават шест на шест, разбира се, ако онези са в пълен състав. — И прибави гордо: — Ние с теб също сме тук, нали?
— Дани наистина ще се зарадва — предрекох саркастично.
— Ще му кажем чак утре, след изпита — реши тя и спусна щорите в стаята си. Надявах се Дани да не забележи.
— Имаме ли сделка? — попита ме Кристина.
— Имаме сделка! — отговорих и ударих протегнатата й ръка.
Момчетата се наредиха около къщата. Дани и Симон отпред, Рики и Джузепе отзад, Патрик и Свен в храстите близо до колите. Кристина и мен затвориха в жилището. Чакахме така вече два часа, ала бяхме изпълнени с увереност.