— Не — гласеше грубият отговор. — После ще те превържат.
Дани се усмихна любезно.
— Редно е веднага да спра кръвта. Защото съм ХИВ-позитивен, разбирате ли?
Полицаите се уплашиха.
— Добре, превържи се — кимна единият. — Имаш ли нещо за превързване?
— О, разбира се… Никога не излизам от къщи без аптечка за първа помощ — отговори саркастично Дани.
— Не ставай нахален, чуваш ли!
Един от служителите го удари в гърба и го бутна към полицейската кола. После обаче му даде марля и бинт от тяхната аптечка. Дани се превърза грижливо и послушно положи длани върху капака на двигателя. Полицаят грубо разтвори краката му с ритник и го претърси. Видях как Дани стисна зъби. Не претърсиха нито Кристина, нито мен, вероятно защото не присъстваше полицайка.
След няколко минути подкреплението пристигна под формата на камионетка. Разпределиха ни в наличните превозни средства и потеглиха. Кристина, аз, Дани, двама от онези и Симон се озовахме в камионетката, другите бяха в леките коли. Внезапно се почувствах ужасно уморена и отпуснах глава върху рамото на Дани.
— Внимавай, целият съм в кръв — пошепна ми той.
Беше ми все едно. Улових ръката му. Желаех единствено да се прибера вкъщи и да си легна.
Момчето насреща ни се наведе към нас. Веднага го познах. Онзи със светлосините очи.
— Аз съм Кевин — представи се той.
— Никой не се интересува кой си — отвърна раздразнено Дани.
— Исках само да кажа, че не знаех нищо за ножа. Не беше правилно. В участъка ще дам показания във ваша полза.
— Благодаря ти, много мило от твоя страна — усмихна му се дружелюбно Кристина.
Кевин одобрително потупа Дани по коляното.
— Бихте се страхотно — рече той.
Дани завъртя очи.
— Просто си затвори устата.
Полицаите ни събраха в участъка и ни държаха в ареста до края на нощта. Един след друг дадохме показания. В крайна сметка двама от другите дадоха показания в наша полза. Разказаха как Анджело извадил ножа си без предупреждение и ранил Рики — само затова Дани го пребил от бой.
Накрая не се случи нищо. Никой не повдигна обвинение и произшествието бе регистрирано като „пиянско сбиване“ между шепа младежи, неочаквано ескалирало в нападение с нож.
Рики извади голям късмет — не бе засегнат нито един орган. Раната щеше да зарасне без проблеми, щеше да му остане само белег.
Анджело остана в болницата повече от две седмици. Счупването на ръката под лакътя се оказа сложно, с много парченца, наложиха се няколко операции. Освен това бе получил тежко сътресение на мозъка и травма от хвърляне. Носът му бе счупен, а разкъсаният далак за щастие се беше капсулирал, така че бе минало без вътрешни кръвоизливи и лекарите спасиха далака му. И накрая: едно от прясно зарасналите ребра, които Дани бе счупил през онази нощ, отново се беше спукало.
За всеобщо учудване и той като другите изрично отказа да повдигне обвинение, въпреки че в болницата многократно са го съветвали да го стори. Но той удържа обещанието си и пожела да сложи край на историята. Оттогава нападенията престанаха.
АВГУСТ 2001
Дани отлетя в четвъртък в 5.30 ч. Бяхме се сбогували още в неделя. Бе отишъл до летището с такси. Макар че през седмицата не се виждахме всеки ден, вече усещах липсата му. Едно беше да знам, че той е наблизо, на място, докъдето можех да стигна с колата за по-малко от половин час, и съвсем друго, че е на края на света. Без него не се чувствах цяла. Той беше част от мен, моята втора половина, моят еликсир на живота. Без него нямах желание за нищо, нямах мотивация, не изпитвах задоволство. Имах чувството, че са ме лишили от кислород. Още същия ден съжалих силно, че съм го пуснала да замине сам.
Вечерта пристигна SMS:
Приземих се жив и здрав!
Тук е безумно горещо, но прекрасно.
Вкъщи съм си!
Отсега ми липсваш.
Вече няма да летя без теб!
Love you
Съобщението предизвика у мен цяла редица противоречиви чувства. Първо и най-важно, радвах се, че е пристигнал — тайно се бях паникьосала, че самолетът може да падне. Ала новината ме натъжи. Той си беше вкъщи. Нима неговият дом не беше тук? При Кристина и мен? Какво всъщност го задържаше тук? Защо отдавна не си е заминал? Осъзнах, че никога не съм му задала този въпрос. Знаех, че е дошъл в Германия заради родителите си, но те със сигурност не го задържаха тук. Не се срещаше с майка си. Навярно беше много по-близък с леля си. Взех решение да говоря с него за това, когато се върне.
Представях си какво ще бъде, когато завърша обучението си и замина с него за Америка. Ако поиска, веднага ще замина при него. Беше ми абсолютно безразлично къде ще живеем, само да сме заедно. Бях готова да го последвам в Хималаите или на Юкон.