Тримата ме зяпнаха изумено.
— Какво имаш предвид? — поиска да разбере Крис.
— Не бива да хвърляш бутилки в морето. Гмурни се и я извади — настоях аз.
Александър застана до мен.
— Не създавай проблеми, Джесика — помоли той. — Само защото приятелят ти е еснаф, това не означава, че и ние трябва да станем такива.
Еснаф? Дани беше всичко възможно, но не и еснаф.
Въпреки това — или точно поради това — той никога не би изхвърлил отпадъците си в морето. Благодарение на него и аз бях станала внимателна и бдителна. Със задоволство установих, че някогашната наивна, безгрижна Джесика е изчезнала.
— Добре, тогава аз ще извадя бутилката — реших и се изправих.
— Честно казано, Крис, аз също не го намирам за правилно — обади се Ванеса. — Нали сме цивилизовани хора.
— Ясно, разбрах — отговори намръщен Крис.
Прехвърли се през перилата и скочи във водата. Тук течението почти не се усещаше. Той намери бутилката само след няколко метра и се върна с нея до стълбичката. Ванеса я взе от ръцете му, остави я и също влезе във водата.
— Страхотно — изръмжа Александър. — Значи онзи тип не само е отровил твоя характер, ами и се бърка в живота на приятелите ми.
— Престани, Алекс — помолих. — Много добре знаеш, че не е правилно да си хвърляме отпадъците в морето. Ако всеки започне да хвърля боклук…
— Не всички го правят. — Александър застана до мен край перилата и се загледа сърдито във водата. — Добрите хора като твоя Дани се навъдиха навсякъде. Един ден ще спасят света.
Обърнах се към него и улових ръката му.
— Ясно ми е, че не го понасяш — подхванах тихо. — Няма полза, разбери. Нещата са такива, каквито са. Нищо няма да се промени. Ако желаеш да сме приятели, опитай се да го приемеш.
Под нас Ванеса се разпищя, защото Крис се опитваше да й натисне главата във водата. Александър се отдели от перилата и ме прегърна.
— Права си — отговори той, — но понякога ужасно ми липсваш.
Притеглих го към мен и го притиснах. С все сила, както никога не бих се осмелила да постъпя с Дани. Осъзнах колко често мисля за Дани, дори в моменти като този. В същия миг обаче осъзнах и колко по-лесен щеше да е животът ми с Александър. Добре познатата миризма на афтършейва му ме удари в носа и внезапно закопнях да се върна към онзи прост и нормален живот на тийнейджърка, който щеше да е възможен с него.
Защо не може да си щастлива с този човек? Какво има Дани, което той няма?
Александър се отдръпна, но веднага се наведе към мен, наклони глава и се опита да ме целуне.
Рязко извърнах лице.
— Не ме докосвай! — изфучах.
Въпросът, който си бях задала преди малко, се оказа напълно излишен. Нямаше съмнение.
— Значи нямам шанс, така ли? Каквото и да направя, съм те изгубил — прозвуча тъжно гласът му.
— Не си ме изгубил — уточних. — Ще си останем приятели. Стига да приемеш, че ние с Дани си принадлежим. Това е единственият ти шанс да не ме изгубиш напълно.
Чух как той изскърца със зъби. Звукът ме разтрепери. Никога нямаше да бъда щастлива с Александър. Би било чиста самоизмама да се опитвам.
— Съгласен съм — отговори бързо той. Стисна устни и кимна. — Ще се опитам.
Свали си тениската, прехвърли се през перилата като Крис и скочи във водата с главата надолу. За малко останах загледана в мястото, където бе изчезнал. После се засилих и се хвърлих в морето.
СЕПТЕМВРИ 2001
С Дани всеки ден си пишехме по един-два SMS-a, а през уикендите водехме кратки телефонни разговори. Въпреки огромното разстояние между нас съвсем ясно усещах, че той е щастлив. Беше се върнал в живота си, какъвто е бил, преди да се разруши. Срещаше се със стари приятели, в края на седмицата отиваше на морето да кара сърф, вечер обикаляха заедно оживените градове. Повече от веднъж ме обзе тревога, че той просто няма да се върне. Разполагаше с предостатъчно пари, за да си изгради нов живот там, и със сигурност би могъл да упражнява някоя от професиите си. За щастие първичната ми вяра, че той никога няма да ме напусне, се оказа непоколебима и задушаваше страха ми в зародиш. И все пак с течение на времето копнежът ми се засили до непоносимост. Нищо не можеше да компенсира отсъствието на Дани. Нормалните ми приятели ми писнаха много бързо и отчаяно желаех завръщането на партньора си с всичките му недостатъци. Колкото и хубава да беше почивката в Италия, тя не бе в състояние да ми даде дори частица от онова, което ми даваше Дани. И преди всичко не бе успяла да запълни дупката в сърцето ми. Без него просто не се чувствах цялостна личност. Имах усещането, че са изтръгнали част от мен и са я заточили на края на света. Ставаше ми все по-трудно да върша ежедневни неща — без неговата неудържима радост от живота вече нищо не ми доставяше удоволствие.