Естествено, изпълних обещанието си и през първата седмица на септември живях при Кристина.
Учудващо лесно й се удаваше да става рано всяка сутрин, да ходи на работа и да води подреден живот. Работата й харесваше, а фактът, че ние се гордеем с нея, сякаш я окриляше.
И без Дани прекарвах уикендите при Кристина. Лайка беше винаги с мен. Ходехме заедно на кино, готвехме, чистехме, вечер се излежавахме пред телевизора. Нощем спяхме заедно в леглото на Дани, лудувахме и си разказвахме истории. Напомних й как някога, след като с Дани се събрахме, бе заплашила да ме убие. Тя се засмя и ми призна, че ме е смятала за абсолютна еснафка и изобщо не си е представяла как ще се примири с обстоятелството, че и аз принадлежа към живота на Дани.
В отговор аз й признах как съм ги смятала и двамата за асоциални типове, но в същото време съм се чувствала толкова силно привлечена от излъчването и личността й, че това не ме е смущавало. Навярно срещата с тях наистина ме е предпазила от това да стана закостеняла еснафка, която тича по права линия след материалното и пропуска истинския живот.
Бяхме отбелязали дните без Дани на календара. Последния ден започнахме да броим часовете и чакахме таксито, което щеше да се появи в сутрешните часове.
— Таксито дойде! — извика внезапно Кристина и двете се затичахме към вратата да посрещнем Дани.
Лайка ни последва с див лай. Без да спра нито за миг, се хвърлих в прегръдките му — никога преди и никога след това не съм се радвала толкова силно да видя отново някой човек. Дани ме вдигна и в продължение на минути ме притискаше към себе си. Остави ме на земята само за да освободи едната си ръка за Кристина. Разплакана от радост, тя се вкопчи в него с цялата си сила. Напомняше ми малко момиче, което вижда отново майка си след дълго отсъствие. Лайка виеше пронизително, докато Дани най-сетне намери време да поздрави и нея.
Останахме пред къщата цяла вечност, но накрая все пак взехме багажа и влязохме вътре. Заедно се сгушихме в леглото: Дани лежеше по корем, наполовина върху мен, а Кристина се бе вкопчила в рамото му. Беше силно загорял от слънцето. Косата му бе станала поне с два тона по-светла. Както винаги беше в най-добро настроение. Чак до следобеда разглеждахме снимки от родината му, слушахме разказите му и го обсипвахме с въпроси. По някое време заспахме с преплетени крайници.
Със сигурност бяхме най-странната тройка на този свят — но бяхме щастливи. Навярно сме били и наивни, защото нито за миг не помислихме, че това ще е последното ни лято заедно. Ако някой ни го беше казал, щяхме да го погледнем невярващо и даже да се изсмеем. Поне така си мислех аз. Трябваше да се вслушвам повече в думите на Дани. Той се оказа прав с онова, което ми бе казал в Италия. Притежаваше забележителна интуиция, инстинктът никога не го лъжеше. Ала дори да се бяхме съобразили с всички обстоятелства, пак нямаше да ни хрумне, че ще се разделим по такъв начин.
НОЕМВРИ 2001
Още отдалеч разбрах, че нещо не е наред. Дани стоеше отвън до колата си и ме чакаше. Изглеждаше различен от обикновено. Спокойствието, което винаги излъчваше, бе изчезнало. Нервно пристъпваше от крак на крак и непрекъснато прокарваше пръсти през косата си — явно едва бе събрал търпение да ме изчака да паркирам.
— Какво се е случило? — попитах.
— Тина я няма.
— Какво значи няма я?
Дани изглеждаше в лошо настроение и мрачен — и двете не му подхождаха.
— Избягала е — изсъска той с тон, какъвто никога не бях чувала. — Вчера не се прибра, каза ми, че била при Наташа. Днес след работа пак не се появи. Преди малко се обадих в магазина и ми казаха, че не е била на работа цял ден. Без да се обади!
— Проклятие! — изругах. — Опита ли да я намериш на мобилния?
— Не съм чак толкова тъп — отвърна раздразнено той. — Качвай се най-сетне в колата! Отиваме да я търсим!
Дани излезе от уличката със свистящи гуми, назад, без да си направи труда да обърне.
— Къде ще я търсиш? Къде би могла да бъде? — попитах безпомощно.
— Ще отида при дилъра, от когото винаги купуваше дрога. Щом просто е изчезнала, без да се обади, има едно-единствено обяснение.
„Ама че гадост! — кресна нещо в мен. — Защо прави такива неща? Беше на път да се отърве. Сигурно се е случило нещо!“
— Знаеш ли къде да намериш онзи тип? — осведомих се предпазливо.
— Да, мисля, че да.
Дани потегли към Щутгарт и преодоля оживеното движение благодарение на безогледното си шофиране и пренебрегването на два червени светофара.