— Това е зловещо! — Скрих лице в ръцете си. — Нищо ли не може да се направи?
— Терапия — отговори кратко Дани. — Единствено тя помага. Тина вече е минала през всякакви терапии. За съжаление увреждане, траяло години, няма как да бъде премахнато от днес за утре.
— И ти ли си страдал като нея? — поисках да разбера.
— От фантомни болки? Не, при мен нямаше такова нещо. Никога не съм изпитвал и потребност да се самонаранявам.
— Затова пък от време на време се оставяш да те пребият — подразних го.
— Виж, в никакъв случай не съм мазохист. — Дани се усмихна, после отново въздъхна. — Утре ще се обадя на психоложката, която се занимава с Тина. Добре е отново да ходи на терапия с разговори, преди го правеше редовно. Да се надяваме скоро да я приемат в клиниката.
— Хайде да си лягаме.
Издърпах го да стане.
— Ще спя при нея — реши Дани. — Утре ще идем да купим катинари. Ще заключваме навсякъде. Няма да й позволя да избяга още веднъж.
Дани прекара половината предиобед в телефонни разговори. Психоложката на Кристина се съгласи да се погрижи за нея и да разговарят всеки ден. Обеща да започнат следващата седмица. В клиниката нямаха свободно място, ала предложиха от средата на декември да я приемат за два месеца в затворената жилищна група. Дани се съгласи. Получи разрешение да отиде в клиниката няколко дни след Тина и да остане две седмици. Препоръчаха ни да я лишим изцяло от наркотиците, така поне отровата щяла да излезе от тялото й, докато дойде време за терапията. Те щели да се погрижат за психологическата зависимост. Обясниха му, че физическите симптоми нямало да бъдат много силни, в крайна сметка тя била взела наркотика само два пъти и все още не била станала истински зависима и го посъветваха да прибегне до рязко спиране на употребата на хероин.
Дани отказа всички ангажименти за следващите седмици. Модната агенция му създаде проблеми, защото всички срокове за фотосесии бяха уговорени, но на него му беше все едно. В тренировъчния център щеше да го замества колега. Макар да не беше особено въодушевен от значителното увеличение на работата, той се съгласи. Беше ясно, че за Дани това щеше да означава загуба на ученици и поръчки, но той не виждаше друга възможност.
Накрая се обади по телефона на човека, който отговаряше за обучението на Кристина, и уговори час за среща. Успя да го обработи с красноречието си и той се съгласи да я освободи до началото на април.
След като уреди всичко, Дани отиде в магазина и купи катинари. През следващите седмици трябваше да задържи Кристина вкъщи. Преди да тръгне, отиде в стаята й, за да се увери, че тя е добре. Кристина спеше дълбоко. На мен се падна задачата да не й позволя да избяга. През цялата сутрин тя не излезе от стаята си нито веднъж и аз бях убедена, че продължава да спи. Дани се върна и отвори входната врата, побеснял от гняв.
— Офейкала е през прозореца — съобщи ми обвинително.
— Какво? — Не бях чула никакъв шум. — Не може да бъде!
Прозорецът зееше отворен, от Кристина нямаше и следа. Дани се врътна рязко и излезе в коридора.
— Отивам да я доведа. Ти оставаш тук! — заповяда ми той.
— Пак ли ще отидеш при онзи тип? — изпищях. Нямаше да го допусна. Страхът ми за Дани беше многократно по-силен от тревогата за Кристина.
— Ще отида, разбира се — изръмжа той. — Дано да я заловя по пътя, но ако не успея, отивам там.
— Много е опасно!
— Нямам избор — отвърна той. — Ти явно не разбираш колко сериозно е положението. Там работи цяла верига за разпространение на наркотици. Имат и сводници. Ако Кристина им падне в ръчичките, без бавене ще я пратят отново на улицата и тогава няма да я видим никога вече.
Дани просто ме остави да си стоя в коридора и излезе. Хукнах след него и извиках в паника:
— Напълно съзнавам колко сериозно е положението. Нали вчера бях там! Точно затова не искам да отидеш пак!
Дани спря, върна се при мен и ме прегърна.
— Не се тревожи — помоли ме тихо. — Някога редовно измъквах Тина оттам с бой. Ще се оправя. Всичко е наред.
Запъти се към колата, без да се обърне повече нито веднъж. Останах на мястото си, опитвайки да се преборя с напиращите сълзи.