— Шт, Тина, аз съм — пошепна в ухото й Дани.
Дани! Паниката й отлетя също така бързо, както беше дошла. За миг се запита дали да изпитва гняв, или облекчение. Нищо нямаше да й се случи, но и нямаше да се добере до хероина, затова гневът взе връх.
— Какво търсиш тук? Пусни ме, искам да вляза! — кресна му тя.
— Идваш с мен!
Дани я бутна леко, но непоколебимо към главния вход. Кристина разбра, че й е заложил капан. Нарочно е оставил колата си на показ и е чакал отзад. Можела е преспокойно да влезе през вратата. Това прозрение отприщи агресията.
— Няма ли най-сетне да излезеш от живота ми? Достатъчно съм възрастна, за да решавам сама какво правя!
Започна да го удря.
— Виждам, Тина.
И Дани се разгневи. Хвана я здраво и я поведе към колата. Бутна я на предната седалка, качи се и заключи вратите. За миг Кристина си помисли дали пък да не използва момента на качването му, за да избяга, но реши да не го прави. Знаеше, че той тича много по-бързо от нея и ще я настигне веднага. Остана нацупена в колата и даде воля на сълзите си.
— Просто ме остави на мира! — изфуча тя. — Вече не искам да съм с теб. Сама ще решавам какво да правя.
— Няма проблем — отсече Дани. — Щом се изчистиш, ще си свободна. Не по-рано!
ДЕКЕМВРИ 2001
От един месец Кристина не беше разменила с нас нито дума. Двамата с Дани подсигурихме цялата къща срещу възможното й бягство. Всяка вечер той обикаляше отвън, затваряше кепенците и ги заключваше с катинари. Сигурно най-късно през онзи месец съседите са започнали да ни смятат за напълно луди. Ако не са го правили още преди много време. Междувременно половината село знаеше за болестта му и въображаемия му стил на живот, фактът, че в дома му непрекъснато влизат и излизат две жени, не допринасяше особено за доброто му име. Това не ни смущаваше. Хората, с които поддържахме по-близки отношения, знаеха истината и ни харесваха, каквито бяхме; за остатъка от света изобщо не ни беше грижа.
Стресирани, късно през нощта двамата с Дани паднахме в леглото.
Кристина отказа да спи при нас и остана да се цупи в стаята си. От няколко дни Дани не беше излизал да бяга и нямаше възможност да спортува. Съзнанието, че това положение няма да се промени бързо, приближи настроението му опасно до точката на замръзване. Недоволството му растеше бързо и той напразно търсеше възможност да изразходва излишната си енергия. Вечер редовно малтретираше боксовата круша, затваряше се в стаята за спорт и правеше безброй лицеви опори и разтягания. После се нахвърляше върху мен, но накрая установяваше, че всичко това не му е достатъчно. Понякога крачеше из жилището часове наред и направо ме подлудяваше. За първи път, откакто се познавахме, ме загриза тихо опасение, че продължителното съжителство с него може да бъде крайно изнервящо.
— Как ще спиш при това положение? — попитах го, когато за първи път заключихме кепенците на прозорците и спуснахме ролетките.
Дани не посмя да остави поне прозореца в спалнята отворен. Твърде силно се тревожеше Кристина да не го издебне, когато е заспал дълбоко, и да се измъкне. Според мен страхът му беше необоснован. Дани щеше да чуе дори мравка да пропълзи през спалнята. Той обаче не се съгласи.
— Не — отговори ми. — През следващите седмици със сигурност няма да спя много.
Така беше и тази неделя. Дани остана буден до късно през нощта, нервно ровеше с пръсти в косата си и безпокойно барабанеше по матрака.
— Така не може да продължава, Дани — казах му. — Утре сутринта ще излезеш да тичаш. Тя ще изкара един час и без теб.
Тревогата ми от възможна експлозия нарастваше. Точно сега, в тази стресова ситуация, той се нуждаеше от възможности да отреагира.
— Настъпва най-ужасната фаза — предрече той. — Много скоро ще откаже да стои затворена.
Физическите белези на отвикването от дрогата се бяха задържали в разумни рамки. Отначало Кристина повръщаше, плачеше, пищеше, разтърсваха я тръпки. Дани я зави с всички възможни одеяла, сложи до леглото й телевизор, нощем оставаше до нея. Днес тя го бе изхвърлила от стаята си и аз си помислих, че се чувства по-добре. През часовете, когато страдаше, не го пускаше нито за секунда.
— Най-лошото е преодоляно, нали? — подхвърлих.
— Не смея да се надявам. Не е толкова лесно да се отървеш от дрогата.