— Взела е само три дози.
— Преди това обаче беше зависима в продължение на години. Освен това е лека като перце. Психичното й състояние също не е добро. Лесно ще се пристрасти отново.
— Чуй ме, Дани — заявих. — Утре сутринта ще излезеш да потичаш. Аз няма да я изпусна от очи нито за миг и ще отида на работа по-късно, обещавам.
— Добре — съгласи се той. — Иди си у вас и се върни чак след седмица. Следващите дни ще бъдат доста неприятни.
Както винаги, Дани се оказа прав. Още същата нощ Кристина се появи в стаята ни.
— Искам да изляза! — ревна тя. — Ако веднага не ме пуснете да изляза от тази проклета къща, ще полудея!
— Няма да излезеш, Тина — отговори Дани. — Каквото и да правиш, ще останеш тук.
Тя започна да ходи в кръг като обезумяла. Дани стана и облече анцуг и пуловер. За малко се запитах дали пък няма намерение да я изведе, но той просто се подготвяше за дълга нощ. Най-неочаквано Кристина се втурна към трапезарията, грабна един кухненски стол и заудря с него вратата на жилището. Дани я задържа изотзад, аз й отнех стола и тя закрещя като луда. Нахвърли се с юмруци върху Дани.
— Мразя те — изпищя. — Кой ти дава право да се месиш в живота ми? Нямаш ли си достатъчно свои проблеми? Погрижи се за собствените си мръсотии!
Дани я хвана здраво за китките и я остави да бушува. Тя го риташе, даже се опита да го хапе. Той я пусна едва когато тя поиска да отиде в банята. Дани понечи да влезе след нея, но тя се заключи. През остатъка от нощта беснееше и ругаеше. Дани седеше, опрял гръб о вратата на банята, и чакаше, а аз се опитвах да спя. На следващия ден бях на работа.
Кристина не се умори да обяснява колко силно мрази Дани и как той бил длъжен да изчезне от живота й. По някое време станах от леглото и седнах на пода до него. Той бе сложил лакти върху коленете, беше заровил лице в ръцете си и хълцаше.
— Тя не го казва искрено — опитах се да го утеша.
— Това ми е ясно — отговори той.
Изтри си очите и се опита да прогони сълзите и да си възвърне самообладанието.
— Тя не се справи, Дъки — зашепна той. — Изгубихме я. Чувството ми подсказва, че сме я изгубили. Тина никога вече няма да е с нас.
— Защо говориш така? — попитах ужасена. — Това е рецидив. Ще иде в клиниката и ще се върне чиста.
Откъде му идваха тези страшни мисли? Обикновено Дани беше оптимистично настроен. Защо сега, съвсем неочаквано, изказваше подобни твърдения?
Той вдигна рамене, поклати глава и продължи да плаче. Седяхме рамо до рамо пред вратата и се вслушвахме какво става в банята. След няколко часа Кристина излезе и отново се нахвърли да бие Дани. Заедно я увихме в одеяло, за да обездвижим ръцете и краката и да избегнем юмруците и ритниците й. Сложихме я в леглото. Дани легна зад нея и я задържа неподвижна с цялата си сила и с тежестта на тялото си. Натрупахме отгоре й няколко одеяла, но тя продължи да мръзне. Навън вече се развиделяваше, когато най-сетне заспа.
— Ако имаш още сили, върви да тичаш — подканих го аз. Иначе сигурно щеше да превърти. Приемаше нещата твърде близо. — Заключи вратата отвън, аз ще стоя при нея.
— Благодаря!
Дани ме целуна и изчезна. Сигурно никога нямаше да се измори дотолкова, че да не излезе да тича. Чух как заключи вратата отвън и пламенно се помолих Кристина да спи дълбоко до завръщането му. Дотогава нямаше дори да дишам, за да не я събудя.
Не знам откъде се взе това чувство, но изведнъж започнах да споделям страха на Дани, че сме изгубили Кристина завинаги.
Закъснях за работа, но въпреки това си тръгнах няколко часа по-рано. Извиних се с главоболие — наистина ме болеше главата, но това не ми пречеше да работя. Тревожех се твърде силно. Смятах да намина за малко, да ги видя как са, а после да се върна при родителите си. Ако отсъствах твърде дълго през седмицата, щях да си имам ядове.
Заварих учудващо спокойна обстановка. Предишната вечер Дани бе сготвил и сега Кристина седеше в кухнята и се тъпчеше с почти зловещ апетит. Той стоеше облегнат на масичката за сервиране и не я изпускаше от поглед. От доста дни я пазеше като куче и я следваше на всяка крачка.
— Здравейте — поздравих присъстващите и прегърнах Дани. — Как си?
— Тя се чувства по-добре — отговори той на незададен от мен въпрос. — Надявам се най-лошото да е отминало.
— Аз попитах как си ти.
Дани вдигна рамене и ме погледна нерешително. Не се доверяваше на спокойствието. Притиснах го до гърдите си и седнах при Кристина. Предпазливо взех ръката й.
— Е, Тина, как се чувстваш?
Тя не ми отговори и избягна погледа ми.
— Съжалявам — заяви внезапно тя. — Не мислех искрено нищо от онова, което ви наговорих.