Стана и пъхна чинията си в миялната машина. За миг спря пред Дани и помилва ръката му.
— Благодаря — пошепна тя и той й кимна кратко.
Без да каже дума повече, Кристина излезе.
— Видя ли! — извиках тържествуващо. — Започва да идва на себе си!
След малко пристигна социалната работничка, за да говори с нея. Кристина се подчини доброволно — според мен показа малко прекалена готовност.
Прибрах се вкъщи уморена и изтощена. Преброих дните, които оставаха, докато я предадем в клиниката. Тогава щеше да ни олекне.
Сакът чакаше в коридора, пълен с багаж. Кристина лежеше по корем до него, вкопчена в мокета.
— Какво си въобразявате? За какви се мислите? — крещеше ни тя. — Няма да ида там! Не можете да ме принудите, не сте ми родители!
От два часа Дани я убеждаваше непрекъснато, а аз постепенно губех търпение. Така никога нямаше да тръгнем. Истинският проблем беше, че тя бе права. Наистина не можехме да я принудим. Да, щяхме да я завлечем до колата — бяхме твърдо решени да го направим в случай на нужда — и да я откараме в клиниката, но ако не останеше там доброволно, нямахме никакъв шанс. Нямаше да я задържат против волята й.
— Тина — поде за стотен път Дани, — няма друг начин. Ако сега те оставя тук, при първия удобен случай ще избягаш и всичко ще започне отначало. Колко пъти се е случвало?
— Не искам! — изрева тя. — Нима в твоя проклет егоистичен свят няма никакво значение какво искат другите?
— Не ставай непочтена, Тина — скарах й се аз. Започваше да ме нервира. Искахме само да й помогнем.
— Просто ме оставете да си отида, моля ви!
Тина превключи на друга вълна. Опита се да предизвика съчувствието ни.
— Моля те! — повтори тя и стисна ръката на Дани. — Ако наистина ме обичаш толкова силно, колкото твърдиш, просто ме пусни да си ида.
Дани не прояви слабост. Беше му ясно, че тя опитва всевъзможни начини да получи, каквото искаше. В момента жадуваше само за едно: за хероин. При нужда беше готова да продаде и собствената си баба, за да го получи.
— Нова стратегия — пошепнах на Дани и той кимна.
Аз отделих пръстите й от мокета, той я вдигна от пода и я понесе към колата. Взех чантата й, минах напред, отворих вратата и седнах до нея отзад.
Кристина се мяташе и размахваше ръце и крака. Дани заключи вратите и потегли.
— Престани с тези глупости, Тина! — креснах. — Няма да излезеш оттук!
— Мразя ви! — крещеше тя отново и отново.
Опитах се да я задържа за ръцете, защото непрекъснато посягаше напред да удря Дани.
— Как смееш? — фучеше тя. — Смятах те за приятел. Каза ми, че винаги ще се държим един за друг, че си готов да направиш всичко за мен. Излъга ме. Ти си жалък лъжец! Искаш само да се отървеш от мен!
— Няма да се хвана на тази въдица, Тина! — изръмжа в отговор Дани. — Няма да промениш решението ми. Мрази ме, колкото щеш, ако това ти помага, но ще те отведа в проклетата клиника!
— Да, мразя те — разрева се отново тя. — И ти си като другите. Искаш да ме затвориш там, за да се отървеш от мен. Всичко между нас свърши. Никога няма да бъде както преди. От днес тръгваме по различни пътища!
Бях абсолютно сигурна, че тя не мисли нищо от това, което говори. Че никога няма да напусне Дани, щом яростта й отшуми и главата й се проясни. Дани също го знаеше. Въпреки това усещах съвсем ясно колко го нараняваха думите й и силно ми се дощя да я изхвърля от колата.
— Няма да стане така, Дани — изплаках. — Не мога да я удържам.
Той спря в аварийната лента и ми даде знак да заема шофьорското място. Самият той се промуши между предните седалки и се настани до Тина. Така беше по-добре. Аз следвах указанията на женския глас от джипиеса, а Дани се бореше с Кристина на задната седалка. Когато се гневеше, тя ми напомняше за тасманийски дявол. От друга страна обаче, Дани получи възможност да се отърве от част от натрупалата се у него енергия.
За щастие по шосето почти нямаше движение. Напредвахме бързо. Наблюдавах двамата в огледалото за задно виждане. Междувременно Кристина се беше свила на кълбо в скута на Дани и плачеше тихичко, а той я милваше утешително по гърба. Безкрайно се зарадвах, когато най-сетне забелязах между боровете голямата сграда със зелени кепенци на прозорците.
Слязох и отворих задната врата. Дани избута Кристина от колата и тя пльосна на земята като мокър чувал. Заедно я изправихме на крака. Дани вдигна лицето й към своето. Необикновените сини очи я пронизаха.
— Сега ще влезеш, Тина — закле я той. — Ще правиш, каквото ти казват, ще слушаш. След няколко дни ще дойда при теб. Ще се справиш. Щом се стабилизираш, ще те прибера вкъщи. Обещавам!