Кристина беше на края на нервите си. Вкопчи се в пуловера му и го погледна със зачервени от плач очи.
— Моля те, Дани — проплака тя. — Моля те, недей. Не ми го причинявай. Не ме оставяй тук. Умолявам те, не ме оставяй тук. Ти си единственият в живота ми. Обичам те повече от всичко и те моля да не ме оставяш. Не ми разкъсвай сърцето. Не ме оставяй сама!
И двамата щяха да си разкъсат сърцата, ако продължаваха така.
От къщата излязоха двама гледачи. Бяха ни видели да влизаме в двора. Запътиха се към нас да вземат Кристина.
— Ще дойда при теб — увери я Дани. — Ще те върна вкъщи, обещавам ти! Кълна се в живота си, ще те върна у дома!
Наведе се и я целуна по устните.
Гледачите свалиха ръцете й от пуловера му и я повлякоха към къщата. Кристина се остави без съпротива в ръцете им, но отново и отново се обръщаше и протягаше ръце към Дани, сякаш очакваше той да я спаси в последния момент.
Дани остана като изгубен на паркинга, втренчил поглед в затворената врата. За миг се уплаших, че ще хукне след нея и ще си я прибере.
— Да вървим — промълвих, хванах го за лакътя и го притеглих към себе си. — Аз ще карам.
Той седна на предната седалка, напълно безучастен. Все още се взираше в сградата.
— Постъпи правилно — опитах се да го успокоя. — Тя ще преодолее себе си и след време ще ти бъде благодарна. Както някога. Няма друга възможност.
Сърцето го болеше да я остави сама. Двамата бяха като Ин и Ян, като земята и небето. Днес и завинаги.
Дани прекара двайсет и втория си рожден ден с Кристина в клиниката за лечение на наркомании. Върна се малко преди края на годината и двамата заминахме в планината. Отседнахме в същия хотел, където преди година бяхме тримата.
Дани не бе отронил нито дума повече за онова странно чувство, което го бе обзело онази нощ. Увереността му се възвърна. Кристина бе преживяла рецидив — това можеше да се очаква по всяко време, — но рецидивът не беше краят на света. Тя щеше да остане известно време в клиниката и после да започне отначало.
Дани го желаеше от цялото си сърце.
ФЕВРУАРИ 2002
Дани сдържа обещанието си и в началото на месеца доведе Кристина вкъщи. Тя ни разказа, че баща й е излязъл от затвора и това е предизвикало рецидива. Жизнеността, която излъчваше някога, бе угаснала, тя беше измършавяла и объркана. Приличаше на кукла с пружина, която говори и се движи, но й липсва душа и живот.
Вечер и през уикендите я влачехме на всевъзможни представления, водехме я на басейн и в зоологическата градина, за да я наведем на други мисли.
Дани отново си взе две седмици отпуска, пренебрегна неразбирането на учениците си и бе глобен с голяма сума за неспазване на договора с модната агенция. Продължи да охранява Кристина, всяка вечер обикаляше около къщата и ни заключваше като в бункер.
През тази неделна сутрин, докато закусвахме, Кристина най-неочаквано възвести, изпълнена с еуфория:
— Мисля, че преодолях най-лошото. Ще продължа обучението още в началото на март.
Дани я изгледа скептично.
— Имаш време, Тина. Ще започнеш в началото на април. Дай си още четири седмици.
Тя не пожела да го чуе.
— Не. Наистина съм добре. Онова остана зад гърба ми. Искам пак да работя. Работата ми доставяше удоволствие.
— Окей. — Дани пристъпваше нерешително от крак на крак. — Утре ще отидем заедно и ще поговорим с шефа ти. Да видим какво може да се направи.
Започването на работа бе отложено за април. Психоложката й ни вдъхна смелост. Кристина била на добър път, наистина било вероятно да е взела завоя.
Последните седмици си бяха чист стрес. Дани не пускаше Кристина да излиза навън дори с кучето. Почти всяка нощ спеше при нея. Най-сетне се изпълнихме с надежда — докато една сутрин в средата на март установихме, че тя е успяла безшумно да строши катинара на прозореца си и се е измъкнала.
МАРТ 2002
Още като дете Бьорн Вилдермут знаеше, че един ден ще работи в полицията. Вдъхновен от Коломбо и Еркюл Поаро, той си представяше как ще гони престъпниците.
Детските му мечти се осъществиха само отчасти. Междувременно бе разбрал, че главната задача на уличния полицай се състои във вършене на мръсната работа. Също както тази сутрин, и то на рождения му ден. Засега поне не му се налагаше да отиде при родителите на намереното момиче. Какво щеше да им каже?
„Здравейте, дъщеря ви е мъртва. Ще ме почерпите ли едно кафе?“
Вчера следобед видя тялото на момичето. Първият му мъртвец. Приятелката на един наркоман бе открила момичето в жилището му; навярно бе лежало там три-четири дни. Малко преди да намери смъртта си, момичето вероятно е имало полово сношение с онзи мъж, а фактът, че се бе инжектирала веднага след акта в жилището му, засилваше подозрението, че той е бил доставчик. Беше й дал толкова нечиста дрога, че дишането й бе спряло много скоро след инжекцията. Освен това по тялото на момичето имаше следи от изнасилване: жълтеникави хематоми по китките и от вътрешната страна на бедрата. Странно защо наркозависимият клиент не е взел замърсения хероин сам, а е дал само на жертвата. Възможно е, разбира се, да е било случайност.