Харалд Майер, началникът на Бьорн, мислеше за убийство по небрежност, може би дори за предумишлено убийство. Самият Бьорн предполагаше, че момичето се е подложило на онзи тип доброволно и е приело перверзните му игрички с цел да получи горещо желаната дрога. Според него смъртоносното действие на сместа е било случайност — а може би и риск, какъвто поемаха всички наркомани.
Бьорн пътуваше със служебната кола към Безигхайм. Преди седмица млад мъж от селото бе обявил съквартирантката си за изчезнала. Описанието съвпадаше точно: някога момичето е било проститутка и е вземало хероин. Съквартирантът се опасяваше, че момичето отново се е върнало в онази среда. Той описа евентуалното й обкръжение и даде на полицията ценни указания.
Полицаят беше силно изнервен.
Той й е само съквартирант, опита да се успокои. Пламенно се надяваше младият мъж да идентифицира тялото на жертвата. Докато колегите му открият къде живеят родителите й, той искаше да се потвърди подозрението коя е намерената мъртва. Нямаше никакво желание да стои в моргата редом с истерично пищяща майка. Достатъчно лошо беше, че днес още веднъж щеше да му се наложи да понесе гледката на трупа.
Жилището се намираше в добре поддържана двуфамилна къща с градина в края на спокойна уличка. Скъп квартал. Полицаят си беше представял другояче жилищна общност на наркомани. Къщата беше голяма, с бяла фасада и старомодни кепенци на прозорците. Бьорн забеляза, че всички прозорци на долния етаж са с катинари. Очевидно някой от обитателите страдаше от фобия за влизане с взлом.
Полицаят намести униформата си и натисна звънеца. Вратата се отвори почти в същия момент.
В рамката застана млад мъж. Бьорн го прецени горе-долу на своята възраст. Едър, добре трениран, младежът очевидно идваше от някакви спортни занимания.
Като видя Бьорн в униформата му, непознатият се паникьоса.
Да не би пък мъртвата да му е била повече от съквартирантка? Може би приятелка? Подхождаха си по възраст.
— Господин Дениъл Тейлър? — попита Бьорн.
— Аз съм. Какво се е случило.
— Името ми е Вилдермут — представи се полицаят, както изискваха предписанията, и подаде ръка на човека насреща си. — Може ли да вляза?
Тейлър освободи пътя и Бьорн влезе в коридора.
— Какво се е случило? — повтори Тейлър.
— В източната част на Щутгарт в жилището на наркозависим е намерено мъртво момиче. Отговаря на описанието на търсената от вас личност.
Тейлър изруга тихо на английски.
— Трябва веднага да кажа, че в никакъв случай не сме сигурни коя е мъртвата. Нямаше у себе си никакви документи и е напълно възможно да се окаже непознато за вас лице — прибави бързо Бьорн.
Дениъл Тейлър зарови пръсти в косата си. Очевидно се бореше да запази самообладание.
— Беше ли взела свръхдоза?
— Трябва да изчакаме аутопсията… Прилича на токсична реакция.
Този път младежът изруга на немски и нервно заходи напред-назад.
— Била ли е изнасилена?
Откъде знаеше този тип?
— Все още не разполагаме със заключителния доклад — обясни кратко полицаят. — Обаче не е изключено. Подозрението е налице.
— Не може да е вярно!
Ей сега ще превърти…
Бьорн се опита да го успокои:
— Може би не е тя. Бихте ли дошли с мен да идентифицирате мъртвата?
— Да — отговори младежът. — Трябва само да се преоблека. — Тръгна към стаята си, но веднага се върна. — Няма значение, ще дойда в този вид. — После пак се обърна и направи няколко крачки в посоката, от която бе дошъл. — Трябва да се обадя на приятелката си — промърмори като на себе си.
Приятелката му? Значи другата все пак е била само съквартирантка. Бьорн въздъхна облекчено.
Тейлър проведе кратък телефонен разговор, откачи ключа за колата от куката до вратата и рече:
— Да свършим тази работа.
— Не е ли било по-добре да ви откарам с моята кола?