Разказът на Джовани Фиорентино вече ни представя контраста между два свята — на търговците от Венеция и на господарката от Белмонте, — но Шекспир разработва този контраст още по-силно. Белмонте у него — това е приказният свят, Атинският лес, Арденската гора, един свят на най-чистите идеи на хуманизма, на музиката, хармонията и любовта, където властва умната и прелестна Порция, ненапразно носеща името на Катоновата дъщеря. Във Венеция, обратно, цари духът на капитализма; в този свят на парите състояния се трупат за един ден и се губят също така лесно; и при безмилостната конкуренция, която си правят търговците, този, който потъне, потъва завинаги. Никой не се запитва какво става с него, загубите му могат да бъдат предмет за разговори на Риалтото, над съдбата му обаче никой не се замисля освен ако едно шумно съдебно дело възбуди общия интерес. Но и в този свят на парите Шекспир разкрива две противоположни начала. Той вижда, както изтъква Маркс, двояката роля на парите: като извор на блага, но и като нещо, което отравя човешките отношения. И макар и да критикува, както и повечето негови съвременници, предимно от позициите на Средновековието, критиката му е проницателна. Шейлок е за него нетолкова евреинът, а преди всичко лихварят, човекът, който по противоестествен начин кара мъртвото злато да ражда. (Такова е било становището на средновековната църква, а също така и на новите протестантски секти; едва през XVII в. се изработва постепенно гледището, че умерената лихва е все пак допустима — и благодарение на това религиозно становище лихварството и банковото дело изобщо са били открай време главно в ръцете на друговерците — евреи.) У Шейлок жаждата за пари е заглушила почти всички човешки чувства и малкото човещина, която му остава, е съсредоточена изключително върху дъщеря му. След като тя му изменя, у него остава само чудовището.