Въпреки всички средства, с които Шекспир смекчава въздействието на сцената пред съда — той дори ни подсказва, че изходът ще бъде щастлив, щом като Порция се заема със защитата, — тази сцена остава твърде силна и твърде близо до трагичното, за да представя задоволителен завършек на една комедия. Още Фиорентино бе измислил историята с пръстените, за да разсее тягостното впечатление от нея, и Шекспир в последното си действие не само използва тази весела случка, но я въвежда с едно лирическо отстъпление, достойно за „Сън в лятна нощ“, изпълнено с омаята на лунната светлина, с една млада и нежна любов, със сладка музика и с приказното очарование на Белмонте. Така след всички бури и неволи на живота изниква за нас още веднъж в пълния си блясък светът на Шекспировите комедии, светът не такъв, какъвто е, а какъвто би могъл да бъде, ако човеците се вдъхновяваха от идеите за хуманност и красота и съумяваха да изберат ковчежето на истинското щастие.
Ако „Венецианският търговец“ изпада от редицата на Шекспировите комедии главно поради това, че е по-скоро романс или „трагикомедия“, т.е. драма, която се доближава до трагедията, но завършва благополучно, то „Веселите уиндзорки“ представлява пълна аномалия в творчеството на Шекспир. Тя не само ни връща към буржоазния свят на най-първите комедии, но закотвя този свят здраво в тогавашната Англия. Нищо че Фалстаф и компаньоните му носят имената на действащите лица от „Хенри IV“; обстановката е напълно тази на времето на Елизабет и не е озарена с нито един лъч от далечното и романтичното, в което се потопени всички други Шекспирови драми. Още по-изненадващо е, че комичното тук е изградено почти изцяло върху принципа на надхитряването, който Шекспир обикновено изключва от кръгозора си. Навярно като опит да се обясни тази аномалия е възникнала и легендата, за която чуваме за пръв път през XVIII век: че комедията била написана за няколко седмици по поръчение на кралица Елизабет, която била изявила желание да види влюбен дебелия Фалстаф. На такива закъснели анекдоти не може да се дава много вяра. Пиесата наистина прави впечатление на нещо набързо скалъпено. Поезията в нея, доколкото изобщо съществува, е вяла и без вдъхновение. Логиката на събитията й е неубедителна. Не е ясно какво биха направили жените с дебелия рицар без появата на мъжете в подходящия момент. От една страна, тяхното нахлуване е сякаш част от плана им, от друга — те са озадачени от него. Естествено би било — макар и по-малко забавно — жените да се доверят от самото начало на своите съпрузи и да искат съдействието им. Още по-неясно е каква роля играят пасторът и лекарят при кражбата на конете от кръчмаря, която се представя като тяхно отмъщение за нанесената им обида. И все пак най-вероятно е поръчението да е дошло не от кралицата, а от Шекспировите съактьори, жадни да се възползват от успеха, който са пожънали с Фалстаф в двете пиеси за Хенри IV; и небрежността на автора да се дължи на това, че сюжетът не е бил по неговия вкус.
Една от трудностите при определянето на мястото и значението на комедията в Шекспировото творчество иде от това, че датата й не е известна. Мнозина изследвани са на мнение, че тя следва подир „Дванайсета нощ“ и в такъв случай би могла да се тълкува като последен отчаян опит да се спечели публиката с една реалистична комедия от вида на Джонсъновите. Но всъщност въпреки реализма на обстановката комедията е много по-далеч от Джонсън, отколкото „Дванайсета нощ“ и фактите говорят много по-красноречиво за една дата около 1597–1598 година, когато успехът на „Хенри IV“ е бил още свеж в съзнанието на публиката и когато думата „хумор“ (заместена в превода с „афект“) е била във всички уста поради популярността на първите „комедии на хумори“. Към 1600 година репликите на Ним едва ли биха имали вече някакво въздействие. Твърде е вероятно също, че изборът на Уиндзор като място на действието, намеците за голямото тържество в двореца и благословията, произнесена от мнимите феи над Ордена на жартиерата, стоят във връзка с избирането през 1597 година на лорд Хънздън, патрона на Шекспировата трупа, за рицар на ордена, най-високата чест, която може да се окаже на един английски благородник. Трябва да се спомене при това, че и двете други пиеси, играни за пръв път през въпросните години, показват забележителна прилика с „Веселите уиндзорки“: „Две свадливи абингдонки“ от Х. Портър и „Пей давам за англичанин“ от У. Хотън, първата — със заглавието и обстановката си; втората — със своите женихи чужденци, говорещи завален английски език; а и двете — с финалите си, които се играят на тъмно, като при общата суматоха дъщерите пристават на своите избраници мимо намеренията на родителите си. Каква е точната връзка между тези три пиеси и кой автор от кого се е повлиял, не може да се каже, но явно е, че комедии от този тип са станали популярни през тези години. Най-сетне и възхвалата на буржоазния морал, който заема важно място във „Веселите уиндзорки“, е била много по-популярна тема през XVI век, отколкото при сатиричната вълна, която залива театрите към 1600 година.