ЕМИЛИЯ
Няма!
Яго измъква нож и заплашва с него Емилия.
ГРАЦИАНО
Позор и срам, със нож против жена!
ЕМИЛИЯ
О, глупав мавре, тази твоя кърпа
аз, аз намерих я и я предадох
на своя мъж, понеже неведнъж —
и то със настойчивост неуместна
за толкоз дребно нещо — бе ме молил
да я открадна и да му я дам!
ЯГО
Проклета курва!
ЕМИЛИЯ
Тя била я дала
на Касио! Лъжа! Аз, аз я дадох
на Яго, нека каже!
ЯГО
Лъжеш, мършо!
ЕМИЛИЯ
Кълна се, че не лъжа! Не, не лъжа!
Не лъжа, господа! О, кървав глупчо!
Какво си търсил при такова чудо,
щурако малоумен!
ОТЕЛО
О, небе,
защо гърмиш напразно и оставяш
такива да живеят!… Гнусен изверг!
Нахвърля се срещу Яго, но бива обезоръжен от Монтано. Яго промушва Емилия.
ГРАЦИАНО
Жена му пада. Той я е убил!
ЕМИЛИЯ
Сложете ме до мойта господарка!
Яго избягва.
ГРАЦИАНО
Уби жена си и ни се изплъзна!
МОНТАНО
Какъв негодник! Дръжте тази шпага,
която взех от мавъра, и стойте
на стража вън! Убийте го при нужда,
но да не чуя, че се е измъкнал!
Аз бързам, за да хвана онова
чудовище!
Излиза, следван от всички освен Отело и Емилия.
ОТЕЛО
И храброст вече нямам.
Дори и някой сополанко може
да ми отнеме меча! Но защо
честта да надживява честността?
По дявола и двете!
ЕМИЛИЯ
Господарко,
това ли ни предсказа твойта песен?
Дали ме чуваш? Ето, аз умирам
със нея, като лебед184.
Напява.
„Иво, иво!…“
Тя беше чиста, мавре! Чиста беше
и любеше те, кръвожадни мавре!
Ако те лъжа, нека ме отхвърли
небето горе, и това ти казвам,
умирайки…
Умира.
ОТЕЛО
Аз имам в тази стая втора шпага,
и то испанска, тройно закалена!…
Да, ей я!… Чичо, бягайте от входа!
Аз трябва да изляза!
ГРАЦИАНО (отвън)
Безоръжен
ще си пострадаш само! Не опитвай!
ОТЕЛО
Тогава влезте да говорим. Инак
и без оръжие ще ви нападна!
Влиза отново Грациано.
ГРАЦИАНО
Защо ти трябвам?
ОТЕЛО
Вижте, имам шпага!
По-сигурна от нея досега
не е подпирала войнишки хълбок.
Бе време, с таз ръка и с тази шпага
аз път съм си проправял през прегради,
сто пъти по-надеждни и опасни
от вашата! Но празно самохвалство!
Кой може да командва на съдбата?
Сега е иначе. Аз стигнах края
на плаването си; това е моят
последен бряг, прикътаният залив
за морното ми жизнено платно…
Защо бледнеете? Напразен страх!
В гърдите на Отело насочете
цеплива тръст и той ще се отдръпне!…
И где ще ида?… О, каква промяна!
По-бял си ти от нощната си дреха,
о, ангел мой, роден под зла звезда!
Там горе, пред съда, тоз образ твой
ще ме низвергне от небето в ада,
където бесовете ще ме сграбчат!…
Момичето ми, колко си студена!
Като снега на своята невинност…
О, долен раб! Вий, демони, с камшици
погнете ме далече от небето
на този лик! Обгаряйте ме с вихри!
Пържете ме във сяра и смола!
Топете ме във бездни с течен огън!
О, Дездемона!… Мъртва!… Дездемона!…
Влизат Лодовико, Касио, заловеният Яго и други.
ЛОДОВИКО
Къде е този клет припрян съпруг?
ОТЕЛО
Предишният Отело? Ей го тук!
ЛОДОВИКО
Змията във човешки образ де е?
Докарайте го!
ОТЕЛО
Гледам го в краката.
Копита няма! Трябва да е басня.
Ако си дявол, няма да умреш!
Ранява Яго.
ЛОДОВИКО
Вземи му шпагата!
Отело бива обезоръжен.
ЯГО
Кървя, но жив съм!
ОТЕЛО
Не съжалявам. По-добре е жив.
За мен умиращият е щастлив!
ЛОДОВИКО
О, ти, Отело, нявга тъй добър,
а паднал в мрежите на долен раб,
какъв да те зовем?
ОТЕЛО
Какъвто щете.
Например може „доблестен убиец“,
184