За час пороят нивата помита,
а той, горкият, с месеци ще плаче!
Недей се дърпа! Ще те жалим всички,
но как да облекчим такава мъка,
о, дъще безезична и безръка!
Излизат.
Трето действие
Първа сцена
Улица в Рим.
Влизат съдии, сенатори и трибуни, които водят към лобното място вързаните Марций и Квинт; пред тях, умолявайки ги, върви Тит.
ТИТ
Почтени старци, доблестни трибуни,
почакайте! За миг! От жал към този,
чиято младост минала е в битки,
докато вие спали сте спокойно;
зарад кръвта му, дадена за Рим,
зарад безсънните му зимни нощи
и зарад горките сълзи, които
пълзят по тези сбръчкани страни,
смилете се над неговите рожби,
които във душите си не са
покварени тъй, както всички мислят!
За другите си двадесет и двама
не плача аз, защото тях достойно
прие ги ложето на доблестта.
Просва се на земята, докато трибуните излизат.
За тези, о, трибуни, във праха
аз вписвам с плач горчивата си мъка.
О, нека сълзите ми утолят
таз жадна пръст, наместо от кръвта им
да се черви, засрамена и гузна!
Тез мои разрушени очни урни
ще те поливат, о, земя, по-щедро,
отколкото дъждовният Април!
Ще те рося със сълзите си лете,
с тях зиме ще ти стапям снеговете,
та винаги над тебе да е пролет —
но само не приемай да изпиеш
кръвта на синовете ми, земя!
Влиза Луций с изваден меч.
Трибуни справедливи, мъдри старци,
присъдата си грозна отменете!
Неопитните ми сълзи да бъдат
за вас красноречиви адвокати!
ЛУЦИЙ
Мой скъпи татко, ти напразно плачеш —
трибуните ги няма, тук си сам!
На камъка изказваш свойта скръб!
ТИТ
Не ми пречи да им се моля, Луций!
Трибуни мъдри, аз ви умолявам…
ЛУЦИЙ
Но тях ги няма! Няма да те чуят!
ТИТ
Какво от туй? И да ме биха чули,
не биха спрели; и да биха спрели,
не биха се разчувствали: но аз
не мога да не моля за сина си,
макар и безнадеждно! Затова
на камъните мъката си казвам.
Те няма, знам, да ми дадат утеха,
но — по-добри от нашите трибуни —
поне ми позволяват да говоря.
Смирено те сълзите ми приемат
и сякаш плачат заедно със мен!
Да бяха в тоги, като тях трибуни
едва ли би могъл да има Рим!
Те восък са — онези там са камък!
Език те нямат, за да вършат зло,
а пък онези там току изпращат
с езика си човеците на смърт!…
Но где си тръгнал с тоз изваден меч?
ЛУЦИЙ
Опитах с него да освободя
нещастните си братя и затуй
прокуден съм от Рим за цял живот!
ТИТ
Щастливецо! Съдът те е спасил!
Не виждаш ли, наивнико, че Рим
е пущинак, във който бродят тигри?
Те гладни са за плячка, а пък той
не им предлага друго освен нас.
Затуй блазе ти, че си бил изгонен
далеч от кръвожадната им стръв!…
Ала коя е тази с брат ми Марк?
Влизат Марк и Лавиния.
МАРК
Готви си старите очи да плачат
или сърцето дряхло да се скъса:
убийствена печал ти нося, Тит!
ТИТ
Ако наистина убива, дай я!
МАРК
Това до мене беше дъщеря ти!
ТИТ
Защо ми казваш „беше“? Още е!
ЛУЦИЙ
Умирам! Тази гледка ме срази!
ТИТ
Вдигни се, слаби момко, погледни я!
Лавинио, коя ръка те прати
без ръка пред очите на баща ти?
Кой луд вода прибавя към морето
и хвърля съчки в пламналата Троя?
Преди да дойдеш, мойта горест беше
достигнала до връхната си точка —
сега залива всичко като Нил!
Подай ми меч, да отсека и аз
ръцете си, защото са се били
за този град, незнаещ благодарност;
защото, хранейки това дете,
са хранили скръбта; защото слабо
са молили от небесата милост!
За лошата им досегашна служба
едната другата да отсече —
това единствено ще им поискам!
Лавинио, защо ни са ръце,
щом за труда им няма Рим сърце?
ЛУЦИЙ
Кажи, сестрице: кой осакати те?
МАРК
Не питай! Мускулчето сладкогласно,
изричащо най-тънките й мисли
с така пленителна красноречивост,
е млъкнало! Злодей го е изтръгнал
от прелестната клетчица, в която
то пееше, със чистите си трели
омайвайки слуха на всички нас!
ЛУЦИЙ
Тогава ти кажи ни: кой го стори?
МАРК
Така я срещнах. Луташе се в парка