и се опитваше да се потули
като сърничка, смъртно наранена.
ТИТ
Тя бе сърничка моя и тоз, който
я е ранил, и мене е прострелял!
Усещам се сега като крушенец
на канара сред яростно море,
следящ със страх как приливът нараства,
вълна подир вълна, и как след малко
съдбовният талаз ще го изпрати
в солената утроба на смъртта…
Тук минаха чадата ми, на път
към лобното си място; тук стои —
изгнаник клет — последният от тях;
а тук е брат ми, хлипащ над скръбта ми.
Но ти, но ти срази ме най-жестоко,
Лавинио, любима дъще моя!
Да бях те зърнал на картина тъй,
бих полудял — какво тогаз да сторя,
когато виждам те така на живо?
Ръце си нямаш — сълзи да избършеш,
език си нямаш — злото да разкриеш;
мъжът ти мъртъв е, а твойте братя —
осъдени за неговата смърт —
не ми се вярва вече да са живи!
О, виж я, Марк! Сестра си гледай, Луций!
За братята й като стана дума,
проблеснаха по бузите й сълзи,
като роса по лилия, която,
едва откъсната, и вече вехне!
МАРК
Възможно е да плаче за мъжа си,
убит от тях; а може и за тях,
ако ги знае, че не са виновни.
ТИТ
Ако са те убийци на мъжа ти,
възрадвай се, Лавинио, защото
законът отмъсти им безпощадно.
Не, те не са могли да го извършат —
самата ти с плача си го доказваш!
Лавинио, дай устни за целувка
и ми кажи със знаци как могъл бих
да облекча скръбта ти! Може би
да седнем — чичо ти и брат ти Луций,
и ти, и аз — край някой чист басейн
и във водата му да отразим
лица, съсипани като ливади
след наводнение, все още влажни
и във петна от наносната тиня;
и да се гледаме, дорде водата
не стане — като морската — солена
от сълзите ни, капещи във нея?
Ръцете си да отсечем и ние?
Езиците сами да си отхапем
и да говорим със беззвучни знаци
до края на омразните си дни?
Какво да правим? Нека, докато
сме още със езици, се сговорим
какво по-страшно нещо да си сторим,
та хората, дордето свят светува,
съдбата ни с покруса да си спомнят!
ЛУЦИЙ
О, татко, не плачи, че, виж, сестра ми,
видяла те, по-силно заридава!
МАРК
Търпи ми, мила! На, изтрий се, Тит!
ТИТ
О, Марк! О, братко! Как да си избърша
сълзите в кърпата ти, като тя
от твоите е цяла напоена?
ЛУЦИЙ
Сестрице скъпа, дай да те избърша!
ТИТ
Ах, виж я, Марк! Аз вече я разбирам.
Да имаше език, на брат си тя
би казала, което аз ти казах:
че с кърпата си, мокра от плача му,
сълзите й той мъчно ще попие.
Какво съзвучие на скръб е туй
и как не ще небето да го чуй!
Влиза Арон.
АРОН
О, Тит Андроник, римският владетел
при теб ме праща да ти съобщя,
че ако синовете са ти мили,
достатъчно ще е един от вас —
Марк, син ти Луций или ти самият —
да отсече и прати във двореца
едната си ръка; срещу което
той двата сина ще ти върне живи
и ще им счита заличен греха!
ТИТ
О, милосърден цар! О, драг вестител!
Кога до днес чер гарван е донасял
вестта на утринната чучулига?
Със радост ще изпратя във двореца
ръката си. Ела, добри Ароне,
и помогни ми да я отсека!
ЛУЦИЙ
Стой, татко! Той не бива да получи
ръка, сразила толкова врази.
Прати му мойта! Младостта понася
по-лесно загубата на кръвта
и затова е редно братска кръв
на братята ми да спаси живота!
МАРК
Ръцете и на двама ви за Рим
са вписвали със кървави секири
разрухата по вражите стени —
и двете са богати на заслуги,
а мойта е бездействала до днес —
тя трябва да послужи като откуп
за мойте племенници; тъй поне
ще съм я пазил за достойна цел!
АРОН
Решавайте, че, току-виж, умрели,
преди да стигне милостта до тях!
МАРК
Предлагам свойта!
ЛУЦИЙ
Не, не съм съгласен!
ТИТ
Недейте спори! Моята ще бъде!
За скубане са сухите треви!
ЛУЦИЙ
Свой син ако ме смяташ, татко, нека
аз братята си да спася от смърт!
МАРК
Не, в чест на майка ни и на баща ни
аз нека да покажа братска обич!
ТИТ
Отстъпвам. Вий решете помежду си!
ЛУЦИЙ
Отивам за секира!
МАРК
Но аз ще я използвам!
Излиза заедно с Луций.