ТИТ
Ела, Ароне! Ний ще ги излъжем.
Ръка ми дай и свойта ще ти дам!
АРОН (настрани)
Ако такъв нарича се лъжлив,
ще бъда честен, докато съм жив.
Но иначе ще те излъжа аз
и ти ще го усетиш подир час.
Отсича ръката на Тит.
Влизат отново Луций и Марк.
ТИТ
Недейте спори! Откупът готов е.
Добри Ароне, отнеси на царя
една ръка, която много пъти
го е спасявала в опасни дни;
и нека погребе я, както трябва —
тя заслужава повече от туй.
А колкото до мойте два елмаза,
кажи му, че — понеже са си мои —
аз смятам, че ти плащам твърде скъпо,
но евтино за туй, което струват.
АРОН
Отивам и в отмяна за ръката
ще имаш синовете си след малко…
Настрани.
… или главите им! С какво злорадство
предчувствието вече ме изпълва!
Глупците светли нека са добри,
аз чер се искам вдън душа дори!
Излиза.
ТИТ
Понеже двете си ръце не мога,
една простирам аз към небесата:
ако към сълзите сте милостиви,
към вас зова!… Какво? Нима и ти
със мене коленичиш, скъпа моя?
Добре, ела! Небето ще ни чуе
или в дъха на своите въздишки
ще скрием слънцето му, както бива,
когато облаците го обхванат
във своите топящи се прегръдки!
МАРК
Говориш невъзможното, мой братко!
Недей изпада във такава крайност!
ТИТ
Нима не е безкрайна горестта ми —
защо поставяш изблика й в рамки?
МАРК
Бъди все пак и в жалбите разумен!
ТИТ
Ако намирах разум в таз беда,
тогаз и сам разумен бих бил, да!
Но щом небето плаче, как земята
да не лудей в потопи и въртопи?
Щом вихрите бушуват, как морето
и то да не издува пянна гръд?
А ти, о, Марк, от мене искаш разум!
Морето аз съм — чувай как се носят
въздишките й горестни към мен!
Земята аз съм — тя е сводът в сълзи!
Тогаз природно е да се вълнувам,
тогаз природно е да съм залят
от наводнения и от потоци,
защото, щом в сърцето ми скръбта
не се побира, то ще я избълва
като пияница. Не ме възпирай!
Тоз, който губи, прав е да си търси
отдушник във горчивите слова!
Влиза пратеник, носещ две глави и една ръка.
ПРАТЕНИКЪТ
Добри Андроник, зле възнаграден си
за храбрата ръка, която прати
на царя ни. Това са тук главите
на благородните ти двама сина,
а туй е твоята ръка, която
той връща ти със присмех към скръбта ти
и с гавра над показаната твърдост.
И, вярвай, туй по-силно ме измъчва
от спомена за края на баща ми!
Излиза.
МАРК
На Етна жарът нека да изстине,
сърцето ми ще бъде огнен кратер!
Не, мъка като таз не се понася!
Съчувствието ни помага малко,
но присмехът в скръбта е двойна смърт!
ЛУЦИЙ
Как може зрелище да ни направи
така дълбока рана, а животът
през нейния отвор да не излитне;
да носи още името „живот“,
като е дишане и само толкоз?
Лавиния целува Тит.
МАРК
О, бедната ми, твоята целувка
без полза е за него като ручей,
покрит от лед за жадната змия!
ТИТ
Кога ще свърши този страшен сън?
МАРК
Самоизмамо, бягай! Тит, умри!
Не сън е туй, а правда. Виж главите
на своите нещастни синове;
осакатената си дъщеря;
ръката си отсечена; сина си —
изгнаник, пребледнял пред тази гледка;
и мене, брат ти, който ти говори,
безчувствен като статуя от камък!
Не, няма вече да те утешавам!
Скуби среброто си, гризи със зъби
единствената си ръка и нека
туй зрелище завинаги затвори
очите ни, измъчени от плач!
Сега е време да бушуваш. Хайде!
Защо стоиш безмълвен?
ТИТ
Ха-ха-ха!
МАРК
Защо се смееш? Нищо смешно няма!
ТИТ
Какво да правя? Нямам вече сълзи.
И после мъката е враг за мен —
очите ми тя иска да превземе,
та да й плащат влажна дан, додето
останат слепи. А тогава как
ще найда Пещерата на мъстта?
Защото тези две глави ми казват,
че няма до блаженството да стигна,
преди да бъдат всички тез злодейства
натъпкани в гърлата на онези,
които са ги сторили!… Сега
да видим какво има да се прави.
Обиколете ме, печални люде,
та поотделно да се закълна
пред всекиго, че ще мъстя за него!
Заклех се! Братко, пристъпи насам!