Уилям Шекспир
Събрани съчинения — Том 7
Трагикомедии
Марко Минков
Предговор към „Уилям Шекспир. Том 7. Трагикомедии“
Събраните в този том три драми често биват означавани групово от шекспироведите с названието „проблемни пиеси“, отчасти защото в общото творчество на Шекспир те представляват сякаш загадка, отчасти защото те — или поне последните две от тях — като че ли по ребром от всички други негови драми поставят за разрешение един отвлечен проблем, един конфликт между две ясно изразени становища. По начало това са комедии предимно в стария смисъл на думата — т.е. драми, завършващи благополучно или поне без явна катастрофа, но на тях липсват жизнерадостта и безгрижният хумор на по-ранните Шекспирови комедии и комичните фигури при тях по-скоро ни отблъскват, отколкото радват. Затова тук са наречени по тогавашната терминология „трагикомедии“ — драми, които завършват щастливо, както е при комедиите, но които довеждат героя до смъртна опасност като трагедиите — макар че обикновено трагикомедиите навремето са много по-романтични; към този вид Шекспир ще се обърне по-късно в последните си творби — романсите. Всъщност обаче няма защо да се учудваме, че тези късни комедии на Шекспир, написани приблизително в един и същ период от време с поредицата на великите му трагедии, се различават по дух от ранните му комедии. Видяхме вече в другите томове от тази серия, че към началото на XVII век кризата на хуманизма, обща за цяла Западна Европа, обхванала Англия с особена внезапност и особена сила, защото там първата й поява съвпаднала с остра икономическа криза; че тя започнала с порой от сатири, че сатиричният дух скоро се разпространил и върху театрите с модата на сатиричните комедии из лондонския живот и че дори в „Дванайсета нощ“, лебедовата песен на своя весел или романтичен период, Шекспир се е опитал да вмъкне нещо от духа и маниера на злъчния Джонсън. Няма следователно нищо чудно в това, че следващите му комедии ще изразяват друг дух и друго виждане.
И все пак, въпреки всичко това, първата от късните комедии „Троил и Кресида“ остава за нас в много отношения загадка. Какво е целял „сладостният“ Шекспир с нея? За каква публика я е написал и към какъв жанр принадлежи тя? В първото събрание на Шекспировите творби — фолиото от 1623 година — тя е поместена като първа от трагедиите, но може би само защото, както и при „Цимбелин“, сюжетът й е исторически или дори защото правото за отпечатването й е било получено късно: драмата не фигурира в съдържанието, поместено в началото на тома, и е вмъкната в последния като добавка, с неномерирани страници. Така или иначе, в предисловието към второто й издание „ин кварто“ от 1609 година — „Троил и Кресида“ е единствената Шекспирова драма, отпечатана с предисловие — тя се препоръчва като най-духовитата от всички комедии на автора, достойна да се чете наред с Плавт и Теренций. А освен това се твърди, че тя „никога не е била похабявана на сцената или съдирана от дланите на простаците“, макар че първото издание от същата година я представя като играна в театър „Глобус“. През 1609 г. драмата не е била нова; още през 1603 г. един друг печатар изявил правата си върху нея пред печатарската гилдия, но не я публикувал. Изглежда, ако цялото не е просто мистификация, че новият издател отначало не е знаел предисторията на драмата, но след като я узнал, решил да използва случая, за да препоръча произведението като нещо съвсем необикновено, и залепил отпред една нова заглавна страница и хвалебственото предисловие.
Ако драмата не е била предназначена за публичната сцена, защо изобщо е била написана? Само за четене ли? Или за представление пред съвсем затворен кръг в някоя от юридическите школи или в дома на някой благородник? Някои критици са схващали драмата като едно напомняне към главозамаялия се фаворит на кралицата граф Есекс, който по-късно през 1601 г., бил обезглавен след опит за бунт. Но изглежда твърде невероятно, че един Шекспир би се осмелил да дава съвети на такова знатно лице или поне, че би го представил в такава неблагоприятна светлина, в каквато представя своя Ахил. Във всеки случай, ако знаехме повече за историята на драмата, щяхме да бъдем значително улеснени в тълкуването й.