Том 8 (Романси и сонети)

Уилям Шекспир Том 8 Романси и сонети

„Макар за края им да чухте само, узнахте в Антиох и дъщеря му последствията на сластта какви са; в Перикъл, във Марина и в Такса видяхте как накрая добротата надвива над камшика на Съдбата…“

Гауер („Перикъл“, V д., III сц.)

                        „Острието на клеветата реже по-добре от всеки меч, езичето и жили по-сигурно от всички смъртоносни змии на Нил…“

Пизанио („Цимбелин“, III д., IV сц.)

„… и има не един и тука, който, когато казвам туй, държи жена си за лакътя и хич не подозира, че в негово отсъствие съседът е посещавал рибника му…“

Леонт („Зимна приказка“, I д., II сц.)

        „… Направени сме всички от сънища и сън отвред обгръща тоз малък наш живот…“

Просперо („Бурята“, IV д., I сц.)

„Ни мраморът, ни твърдият гранит на гробниците знатни ще успеят, макар така внушителни на вид, могъщия ми стих да надживеят.“

(55 сонет, ред I-IV)

Марко Минков Предговор към „Уилям Шекспир. Том 8. Романси и сонети“

Към 1607 г. в Англия се появила драмата „Перикъл, цар тирски“ от Шекспир, навярно в съавторство с второ, неизвестно лице. За това съавторство говори не само слабостта на първите две действия, но и фактът, че драмата не е била включена в събраните съчинения на Шекспир от 1623 г., макар че, ако съдим по броя на отделните издания, които е претърпяла преди това, тя е била една от най-популярните навремето негови пиеси, надмината само от „Ричард III“ и първата част на „Хенри IV“. За съжаление обаче всички тези издания са пиратски, съставени навярно по записки, направени в театъра, и пълни с грешки и пропуски. Това твърде много затруднява критиката и отваря пътя за най-различни предположения. Изказано е дори мнение, че разликата между стила и качеството на двете половини на драмата се дължи не на различни автори, а на различни записвани. Това предположение обаче не е много убедително.

Главният проблем, който изниква от „Перикъл“, е какво е подтикнало Шекспир да се занимае с един сюжет, така коренно различаващ се от предишните му теми? Той ли го е избрал или съавторът му? Заедно ли са работили двамата автори или Шекспир е довършил драма, започната и изоставена от друг? Или пък той е преработил само втората половина от една драма, написана изцяло от друг, защото само тази част го е привличала? Тъй или иначе, изглежда, че той не е пристъпил към работата с голямо въодушевление. Противно на обикновената си практика, почти не е внесъл никакви промени във фабулата на източника си — в първата част основната фабула е третирана значително по-свободно — и не се е опитал да даде на героинята си една постоянна физиономия, а ту я представя като наивно — дори на места прекалено наивно дете — ту влага в устата й думи и мисли, които изобщо не подхождат на девойка, както това е при словото й към Резето, много силно само по себе си, но именно прекалено силно за нея. Само на отделни места той сякаш се е запалвал от темата си и е дал нещо от истинската си поезия, особено при бурята, с която започва неговата част, и при срещата между бащата и дъщерята накрая. Въпреки това обаче, било поради неочаквания успех на пиесата, било защото при самата работа той открил нещо в жанра на романса, което лично го привличало, „Перикъл“ сякаш станала изходна точка за по-нататъшната му работа и с нея започва последният период от творчеството му, периодът на романсите.

Сюжетът на „Перикъл“ е взет от повестта „Аполоний Тирски“, една издънка от тъй популярните някога елинистически романи и всъщност единственият от тях, запазен за Запада през средните векове. Най-известната форма на тази повест в Англия е била преработката на колегата и приятеля на Чосър — Джон Гауър (1330–1408 г.), когото Шекспир използва в самата пиеса като разказвач, свързващ отделните епизоди и предаващ в съкратена форма някои от по-маловажните й моменти. Самата техника на разказвача при драматизацията на такава повествователна материя не е необикновена за времето, особено при по-простонародните пиеси, но образът на поета, който говори на своя архаичен и малко наивен език, придава на драмата едно особено настроение, като отдалечава зрителя от непосредственото действие и му напомня постоянно, че гледа старинна приказка.