Робърт Бърнс
Том О’Шентър
Когато в петък преди мрак
пазарът опустее пак
и фермерът поеме в път,
и из града тълпи сноват —
все някой жаден се намира
да ти предложи чаша бира.
Щастлив със чаша бира в мрака
не мислиш ти, че път те чака:
опасности, реки, завои,
коварни бродове, порои.
А до дома шотландски мили
безкрайни са се навървили;
жената чака и се въси,
и топли на жарта гнева си.
Тъй мислеше си Том О’Шентър,
напускайки самия център
на Ейр — градче в старинен стил,
където беше доста пил.
Ти, Том, не тачиш свойта Кети.
Не слушаш нейните съвети.
Та казва, че си дърт глупак,
бърборко и пият простак,
че петък божи не изпускаш
в пазара да не се наплюскаш.
Зърно да мелиш ли отиваш,
последната пара изпиваш.
С ковача — а и той е цвете!…
една кобила подковете
и пиете две нощи, Том.
А в божия отиваш дом
да пиеш с псалта Джейн — безделник,
от събота до понеделник.
Спомни си всичко туй, когато
се пльоснеш в яма или в блато,
или те срещне дух-злодей
при черковата Алоуей.
Жени! Да плача съм готов!
Един ли упрек ваш суров,
едно ли мъдро назидание
и аз оставях без внимание!
Но нека продължим. По мрак
О’Шентър се наряза пак.
Шуртеше бирата от крана,
по чашите течеше пяна.
Момците пееха във тон.
Съсед на Томи беше Джон —
пияница и обущар.
На Том той бе добър другар
и дружбата им бе голяма:
на пода често спяха двама!
Несетно час след час летеха,
а вътре пееха, спореха.
Завърза се словесна схватка,
а бирата бе все по-сладка.
Тогава Том, съвсем пиян,
поде с кръчмарката роман.
Мъжът й цял превърнат в слух,
но за закачките им глух,
седеше с тях, от изпокон
погълнат в разказа на Джон,
й неговият бурен смях
трещеше като гръм над тях.
Навън валеше, о нали
под сушината не вали!
Изчезват грижите и ето,
тъй както бърза над полето
трудолюбивата пчела —
минутите летят с крила.
Блажен е кралят! Но щастливо
прекарва всеки с чаша пиво!
И всичко има край все пак.
И щастието — то е мак!
Оронва листите си, щом
до стръка се докоснеш, Том.
Така снежинки — палав рой,
летят над бързия порой,
докосват хладната вода
и се разтапят без следа.
Така, изгряла над реката,
живее само миг дъгата.
На края час за път настана.
И вече Том напусна хана,
надяна в стремената крак —
наоколо бе пълен мрак
и нощ, и дявол да го вземе,
не бе за път такова време.
Трещеше гръм нашир и длъж.
Валеше град, плющеше дъжд.
светкавици нощта дереха
и небесата се тресеха.
Не сгъват дяволите крак
по цяла нощ в подобен мрак!
В галоп, завой подир завой
по пътя носеше се той.
Напук на всичко, тръпнещ цял,
летеше Том, опръскан с кал.
Ту мрънкаше на нос куплети
и тананикаше сонети,
ту стиснал шапката си, с глас
ругаеше самия бяс,
чиито пъклени рога
се мяркаха навред сега.
А между шубраците ето,
се мярна черкова в полето
и Том долови гласове
на вещици и бесове.
Наблизо тук, до оня бряг,
умря търговец в пряспа сняг.
А по-нататък, до водата
и Чарли си разби главата.
Под бряста, който тук расте,
изровиха едно дете.
А там в клонака, настрана,
обеси се една жена.
Пред него, нейде в тъмнината,
гърмеше придошла реката.
Летяха мълниите с трясък
и грееха с неверен блясък
дървета, шу̀браци, а ей
и черковата Алоуей.
Кънтеше тя от вой и грохот,
от смях и глъч, и адски хохот.
Да пукнеш, дявол е, дано!
Със Джон Ечменото зърно,
със чашката му и със смях
и в ада влизаме без страх.
Щастливи, с чашата пред нас
не ни е страх от никой бяс.
А Том не бе отвътре сух.
Не го уплаши злият дух.
Но някаква нечиста сила
скова добрата му кобила.
Със ласки, милване и с бой
до прага я дотътри той.
Те спряха, дишайки едвам.
Но, боже, що ли става там?!
Под гусли, зурли и дайрета
играеше ужасна чета
от дяволи и дяволици,
от бесове и бесовици,
от чийто пъклен хоровод
кънтеше срутения свод.
Те не играеха кадрили,
пренесени от много мили,
и не танцуваха с поклон,
модерен някой шатион,
а простите, красиви танци
на нашите деди-шотландци.
Подскочат леко, тропнат с крак,
приклекнат и подскочат пак.
Със гайда в тоя рев и стон,
встрани, до източния трон,
самият Ник, дебел и гладък,
надуваше се до припадък.
~ 1 ~