4
Преподобният господин Хартли бил абсолютно против новото име, предложено от човек, за когото вече със сигурност се знаело, че е крадец, мошеник, прелюбодеец и изобщо изчадие адово. Това той го заявил публично от амвона и енориашите му одобрително поклатили глави, което го изпълнило с някакво неприсъщо за него мрачно и отмъстително задоволство. На 27 март 1901 г. господин Хартли отишъл на общоградското събрание, уверен, че точка 14 от дневния ред ще бъде отхвърлена със значително мнозинство. Убеждението му било толкова силно, че дори не поискал да вземе думата, когато, след като кметският секретар прочел точката, общинският началник Лутър Рувъл лаконично подканил присъстващите да гласуват. Иначе, дори и при най-дребното подозрение, Хартли непременно би изразил своето категорично несъгласие и то със страст и ярост, каквито дотогава не познавал. За зла участ такива подозрения въобще не го измъчвали.
— Тези, които са за предложението, да кажат „да“ — рекъл Лутър Рувъл.
Прозвучало такова мощно и страстно „да“, че цялата зала се разтърсила из основи, а Хартли го усетил като жесток удар в стомаха. Огледал се наоколо с нищо неразбиращ поглед, но вече било твърде късно. Силата на неочаквания положителен вот толкова го объркала, че изобщо не успял да установи колцина от собствените му енориаши са гласували в подкрепа на предложението.
— Момент… — задавено започнал той, ама никой не го слушал.
— Има ли против?
Тук-там се обадили няколко разпокъсани и неубедителни гласове, към които се присъединил и Хартли. Той дори направил опит да изкрещи с всичка сила несъгласието си, но от свитото му гърло излязло само някакво едва доловимо продрано ръмжене.
— Предложението се приема — рекъл Лутър Рувъл. — Преминаваме към точка 15…
На преподобния Хартли внезапно му станало горещо, дори непоносимо горещо. Струвало му се, че всеки момент ще припадне, затова тръгнал към изхода, като с мъка си пробивал път през тълпите мъже, облечени с окаляни шаечни панталони и дебели ризи на черни и червени карета, които изпълвали залата, потънала в зловонни облаци дим от евтините им пури и саморъчно направените лули от царевични кочани. На всичкото отгоре усещал как не само ще припадне, но и ще повърне преди това. Седмица по-късно обаче Хартли вече почти не бил в състояние да си обясни тази своя реакция на отвращение, граничещо с ужас, а след една година дори отказвал да признае, че се бил чувствал толкова зле.
Но сега Хартли стоял на площадката пред кметството, вкопчил се с две ръце в желязното перило, поемал мъчително дъх и се взирал в отсрещното поле, покрито с топящ се сняг, който на места вече съвсем го нямало и тук-там белотата на полето била изпъстрена с тъмните петна на подгизналата почва. Някак непривично за него, тази гледка кой знае защо му заприличала на посрана и захвърлена нощница. За първи и последен път в живота си той завиждал на Брадли Колсън — или Кудър, ако това било истинското му име. Завиждал му за бягството от Илион, пардон, от „Хейвън“, и отчаяно се питал защо и той не може да избяга. „Как стана така, че всички гласуваха за промяната? Нали уж вече знаеха, че този човек е мошеник! Защо го направиха?“