— Господи! — изпищя Бека и падна на колене.
За зла участ едното й коляно пльокна право в средата на какаовия кейк (на големина и дебелина почти колкото семейната Библия), така че цялата малинова плънка в средата изскочи и обля муцуната на котарака Ози, който тъкмо бе изпълзял изпод кухненската печка, за да види какво става.
— Господи! Господи! — продължаваше да нарежда Бека, а Ози изсъска и побягна обратно към кухнята със стичащ се по мустаците му червеникав сироп, напъха се отново под печката и остана там до края на деня.
— Целият род на Джо Полсън е такъв — добави Исус. — Никога нищо добро не е излизало от тях.
Една от овцете тръгна към Него, но Той замахна с гегата и я прогони като в жеста Му пролича някаква непреднамерена досада, която напомни на Бека за покойния й баща въпреки обзелото я вцепенение. Овцата се отдалечи и образът й леко се набръчка, което вероятно се дължеше на стереоскопичното изображение, после напълно изчезна зад ръба на картината, но очевидно това вече беше оптическа илюзия.
— Нищичко — повтори Исус. — Вуйчото на Джо си беше чиста проба убиец, нали така, Бека? Първо уби собствения си син, после жена си и накрая се самоуби. И когато дойде горе на небето, знаеш ли Ние какво му казахме? „Тук място за тебе няма!“ Това беше Нашият отговор. — Исус се приведе напред и се облегна на гегата. — Иди долу при рогатия, рекохме, понеже там ти е мястото. Вярно, долу наемът може да ти се стори доста висок, пък и хазаинът никога не спира отоплението, ама това вече си е твой проблем. Разбираш ли сега какво му казахме?
Исус вдигна поглед и най-неочаквано й намигна. Ребека отново изпищя и побягна навън.
2
Спря се чак в задния двор. Дишаше тежко, безцветнорусата й коса беше разчорлена и почти закриваше лицето й, а сърцето й биеше толкова бързо, че направо я влудяваше. Слава Богу, никой не бе чул писъците й, тъй като двамата с Джо живееха почти извън градчето, на Ниста Роуд, и най-близките им съседи бяха семейство Бродски, дето дори нямаха къща, ами обитаваха някакъв жалък фургон на около километър от тях. Дотук добре. Иначе ако някой я беше чул, положително щеше да я сметне за полудяла.
„Само че май наистина си полудяла, Бека, щом допускаш, че някаква си картина може да говори. За такова нещо татко би ти насинил задника поне на три места: веднъж задето лъжеш, втори път защото си вярваш и третата синявица ще е понеже крещиш на висок глас. Няма говорещи картини, Ребека.“
„Така е,“ внезапно се намеси втори глас. „Измисляш си, Бека. Няма такова нещо, макар че кой знае откъде иначе би могла да знаеш какво става… Всъщност ти сама си накарала картината на Исус да проговори, точно както правеше Едгар Бърджън с Чарли Маккарти в шоуто на Ед Съливан.“
Тази мисъл обаче й се стори още по-ужасяваща и някак по-луда, отколкото идеята, че картината е проговорила от само себе си, затова Ребека побърза да я отхвърли. Все пак чудеса стават всеки ден, рече си тя. Да си спомним за онзи мексиканец, който беше открил иконка на Дева Мария в царевичната си питка, или за лековитите свойства на лурдската вода. А наскоро в едно таблоидно издание пишеше за някакви деца, дето карали скалите да плачат. Ето ги истинските чудеса, особено това последното, с разплаканите скали, което по сила на внушението можеше да се сравнява единствено с проповедите на Пат Робъртсън, докато счуването на гласове си беше чиста лудост.
„Точно така. Пък и на тебе вече от доста време ти се счуват гласове, няма какво да си кривиш душата. Например гласа на Джо. Всичко е ясно: всъщност ти говори Джо, а не Исус…“
— Не, не! — простена Ребека. — Не е възможно. Нищо не ми се счува!
Тя стоеше в задния двор до простора с прането и се взираше с празен поглед в отсрещната гора, която се полюшваше от маранята на знойния ден. В същото време на около километър по права линия навътре в гората Боби Андерсън и Джим Гардънър бавно и упорито разкопаваха някакви гигантски вкаменели останки.
„Полудяла си“, кънтеше в главата й неумолимият глас на покойния й баща. „Съвсем си откачила от тази жега. Ела насам, Ребека Бучард, за да ти насиня задника, та друг път да не дрънкаш подобни дивотии.“
— Не са дивотии! — хленчеше Ребека. — Картината наистина ме заговори, кълна се! Не съм виновна аз!
Картината безспорно беше най-доброто обяснение, защото в такъв случай ставаше дума за чудо, а чудесата по принцип са Божие дело. Вярно, че от подобни чудеса понякога можеш и да полудееш — точно както самата Ребека се чувстваше в момента, — но пък това съвсем не означава, че изобщо си луд. От друга страна обаче да ти се счуват гласове или да си убеден, че долавяш мислите на други хора, не говори в полза на душевната нормалност…