Eто някои от нещата, които Исус й разказа и с които я накара да си загуби съня, и да започне да си гризе ноктите на четирийсет и пет годишна възраст:
През 1973 г. Мос Харлингън, един от покерната компания на Джо, уби баща си. Това стана по време на лов за елени в района на Гринвил и всички го сметнаха за нещастен случай, само дето прострелването на Ейбъл Харлингън беше съвсем умишлено. Всъщност Мос просто залегна зад едно повалено дърво и изчака баща му да преджапа някакво поточе на петдесетина метра от него, после го застреля все едно, че бе изкуствена патица на стрелбище. Вътре в себе си Мос смяташе, че е убил баща си за пари. Фирмата на Мос, „Биг дич кънстракшън“, трябваше да погасява две полици от две различни банки, чийто падеж настъпваше горе-долу по едно и също време, като всяка от банките се оправдаваше с другата и не желаеше да удължи погасителния срок. Мос потърси баща си за помощ, но старият Ейбъл отказа, макар че можеше да му отпусне известна сума. Затова той го застреля и наследи цял куп пари веднага щом окръжният следовател приключи следствието с мнение, че смъртта е настъпила вследствие на нещастен случай. Полиците бяха изплатени в срок, след което Мос Харлингън заживя с мисълта, че е убил баща си за пари. Подсъзнателните мотиви за убийството обаче бяха съвсем други. Някога много отдавна, когато Мос беше на десет години, а брат му Емъри на седем, майка им замина да изкара зимата на Роуд Айланд, тъй като брат й ненадейно почина и тя трябваше да помогне на жена му да се посъвземе от шока и да си стъпи отново на краката. Да, но докато майката я нямаше, Ейбъл Харлингън го удари на педерастия със собствените си деца. Тези извращения престанаха веднага, щом жена му се върна и не се повториха повече, дори в съзнанието си Мос ги бе забравил напълно, без да си спомня как нощем лежеше буден и скован от смъртен ужас, докато наблюдаваше вратата на стаята в очакване да види сянката на баща си. Не помнеше и как притискаше уста в сгъвката на лакътя си, а по хладното му лице се стичаха изгарящо-солени сълзи от ярост и срам, тъй като през това време баща му бавно намазваше члена си със свинска мас и с въздишка и сумтене му го напъхваше в задника. В съзнанието си Мос бе забравил и това, че забиваше зъби до кръв в ръката си, за да не се разплаче, нито си спомняше как от съседното легло брат му Емъри отчаяно хленчеше: „Недей, татко, моля ти се! Не искам! Недей поне тази вечер!“ Характерно за малките деца е, че забравят бързо. Само че от всичко това вероятно бе останал някакъв неясен подсъзнателен спомен, понеже когато Мос Харлингън взе на мушка и застреля мръсния дърт педераст, той първо изчака ехото от изстрела да заглъхне в огромната горска пустош на Мейн и после тихо прошепна: „Не се бой, Ем. Довечера можеш да спиш спокойно.“
А пък Алис Кимбъл, учителка в прогимназията на Хейвън, беше лесбийка. За нея Ребека научи от Исус в петък, малко след като същата тази дама, облечена в строг и внушителен зелен костюм, се бе отбила у тях, за да набира парични дарения за Дружеството за борба с раковите заболявания.
Дарла Гейнс, красивата седемнайсет годишна девойка, която им носеше неделния вестник, имаше петнайсетина грама марихуана и я криеше между дюшека и пружината на леглото си. За нея Исус каза на Ребека в събота, тъкмо след като Дарла си тръгна, понеже беше идвала да събере вноската за последните пет седмици (три долара плюс петдесет цента бакшиш, за който Бека вече съжаляваше, че й го е дала). Дарла и приятелят й редовно пушеха марихуана в леглото й и после се любеха, само че на чукането му викаха „хоризонтален танц“. Правеха го почти всеки работен ден откъм два и половина до три следобед, тъй като родителите на Дарла работеха в едно обувно предприятие в Дери и се прибираха вкъщи чак след четири часа.
Ханк Бък, още един от покерната компания на Джо, работеше в някакъв супермаркет в Бангор и мразеше шефа си до такава степен, че преди около година бе изсипал половин флакон разслабително в шоколадовия му шейк, понеже шефът го бе изпратил да му купи нещо за обед от съседното заведение на „Макдоналдс“. В резултат на което се бе получило нещо далеч по-грандиозно от обикновено посиране: към три и петнайсет същия ден шефът изригна подобно на лайняна атомна бомба, тъкмо докато обядваше на една маса в закусвалнята на супера. Ханк успя някак си да запази сериозно изражение чак до края на работното време, но след като се качи в колата и подкара към дома си, се разхили толкова неудържимо, че за малко щеше да напълни собствените си гащи. От смях по пътя му се наложи да спира на два пъти, защото направо не можеше да шофира.