— Оооохх! — изкрещя Джо Полсън.
Лицето му бързо почерняваше, а от косата и ушите му излизаше синкав дим. Пръстът му продължаваше да стои като закован върху бутона на телевизора.
В това време на екрана светна картина. Беше Дуайт Гудън, който тъкмо правеше онези два несполучливи пробега, които обогатиха Джо Полсън с четирийсет долара. Изображението примигна и сега вече показваше как той и Нанси Вос се чукат на пода в пощата сред купища каталози, бюлетини на Конгреса и рекламни брошури на застрахователни компании, според които всеки би могъл да се застрахова дори и ако е над шейсет и петгодишна възраст, без никакви посещения на застрахователни агенти и медицински свидетелства: с една дума пълна осигуровка срещу някакви си жалки стотинки дневно.
— Не! — изпищя Ребека и изображението пак се смени.
Този път на екрана тя виждаше Мос Харлингън, залегнал зад един повален бор, който тъкмо вдигаше двуцевката си и се прицелваше в баща си, като тихо си мърмореше: „Не се бой, Ем. Довечера можеш да спиш спокойно.“
Образът отново подскочи и показа фигурите на мъж и жена, които копаеха нещо в гората. Жената седеше зад волана на някаква смесица между малък челен товарач и карикатура от Руб Голдбърг, а мъжът омотаваше с верига дебелото стъбло на един дънер. Малко зад тях от земята се подаваше предмет с формата на гигантска сателитна антена. Цветът й беше сребрист, но някак матов, защото не блестеше, макар че слънцето я огряваше.
Дрехите на Джо Полсън избухнаха в пламъци.
В стаята миришеше на озон и бира за готвене. Стереоскопичната картичка на Исус се размърда и изведнъж експлодира.
Бека изпищя и внезапно осъзна жестокия факт, че всъщност тя, именно тя и никой друг, е убиецът на собствения си мъж.
Изтича към него и сграбчи спазматично сгърчената му ръка, но токът я удари и нея.
Господи Исусе, спаси го, спаси мене и ни помогни и на двамата, трескаво се молеше тя, докато електричеството шибаше тялото й и я изправи на пръсти, като някаква първокласна балерина. А в същото време в главата й кънтеше присмехулния и налудничав глас на баща й: „Отново те преметнах, Бека. Хубав номер ти скроих, а? Пада ти се, та да знаеш друг път да не лъжеш. Нека ти е за урок.“
Под напора на синкави огнени езици задният капак на телевизора, който тя бе закрепила обратно на мястото му, след като монтира вътре своето устройство, се откъсна и се удари в стената. Бека се свлече на килима и помъкна Джо със себе си, но той вече беше мъртъв.
Малко по-късно от тлеещите тапети зад телевизора се подпалиха и басмените завеси, ала Ребека Полсън не виждаше нищо. Тя също бе мъртва.
ТРИ: ХИЛИ БРАУН
1
Денят, когато Хилман Браун направи своя най-паметен фокус в кариерата си на любител илюзионист — всъщност може да се каже своя единствен „истински“ фокус, — беше неделя, 17 юли, точно една седмица преди кметството на Хейвън да хвръкне във въздуха. Това, че дотогава фокусите на Хилман Браун винаги пропадаха и от тях не излизаше нищо, не бива да ни учудва, понеже той все пак бе едва десетгодишен.
Хили носеше моминското име на майка си. Представители на рода Хилман живееха в Хейвън още от времето, когато градчето се наричаше Монтгомъри, и макар че Мари Хилман без никакви колебания стана Мари Браун, понеже обичаше съпруга си, тя въпреки всичко искаше да запази фамилното име на своя род, пък и Брайънт нямаше нищо против. Така че седмица след раждането на бебето, то вече се казваше Хили.
Момчето растеше нервно и неспокойно. Според Ев, бащата на Мари, то имало пружинки вместо нерви и целият му живот щял да премине в непрекъснато лашкане насам-натам. Отначало подобни приказки никак не се нравеха на Брайънт и Мари Браун, но след като Хили навърши една година, те вече приемаха поведението му като житейски факт. Има бебета, които се успокояват като си смучат палците, а други искат човек да им люлее кошчето или люлката. Хили разклащаше кошчето си почти непрекъснато, като едновременно с това плачеше гръмогласно и си смучеше палците и на двете ръце. Смучеше ги толкова упорито, че когато стана на осем месеца те вече бяха покрити с болезнени мехури.
— Скоро ще престане, не се безпокойте — уверено отсече доктор Лестър от Дери, след като огледа отвратителните рани по палците на Хили, при вида на които Мари всеки път се разплакваше, сякаш бяха на нейните ръце.