Само че Хили не престана. Очевидно нуждата му от утеха бе далеч по-голяма от болката, която му причиняваха изранените палци, така че с течение на времето мехурите не изчезнаха, а загрубяха и се превърнаха в твърди мазоли.
— Винаги ще си остане такъв нервак — предричаше дядото, дори и когато никой не го питаше. Всъщност шейсет и тригодишният Ев Хилман беше неспасяем бъбривец и вечно се обаждаше за щяло и нещяло. — Целият е като направен от пружинки, да му мислят майка му и баща му, казвам ви.
И Хили наистина ги държеше под напрежение. От двете страни на алеята за автомобили към къщата на семейство Браун имаше декоративни пънове, поставени там от Брайънт по настояване на Мари, върху които тя бе подредила саксии с различни растения и цветя. Един ден тригодишният Хили се измъкна от кошчето си, където го бяха оставили да спи („А защо трябва да спя, мамо?“ — вечно питаше той и винаги получаваше един и същ отговор от измъчената си майка: „За да си почина и аз, Хили“), промуши се през прозореца и ловко събори и разхвърля по земята всичките дванайсет на брой саксии, чинийки и пънове. Когато Мари видя стореното, тя избухна в сълзи, точно както навремето бе оплаквала подутите му палци. Хили също се разплака, с палци в уста, разбира се, защото той не беше прекатурил саксиите от лошотия, а просто понеже бе сметнал това за добра идея.
— Не знаеш в какви разходи ме хвърляш, Хили — каза по този повод баща му и тези думи той щеше да повтаря доста често до въпросната неделя на 17 юли 1988 г.
На петгодишна възраст един декемврийски ден Хили се метна на шейната си и се понесе по заледената алея на двора надолу към шосето. Изобщо не му хрумнало, както той по-късно обясни на пребледнялата си майка, че по пътя би могло да се задава кола. Просто се събудил, видял лъскавия лед и решил да изпита скоростта на шейната, нищо друго. Добре, че Мари случайно го забеляза, както забеляза и спускащия се по шосе 9 тежък бензиновоз, което я накара да изпищи толкова силно, че загуби гласа си за цели два дни и можеше да говори само с дрезгав шепот. Същата нощ, докато трепереше в прегръдките на Брайънт, тя му призна, че в онзи миг пред очите й съвсем ясно се изправила надгробната плоча на Хили, дори прочела надписа: „Хилман Ричард Браун, 1978–1983, Напуснал ни твърде скоро.“
— Хили-и-и-и!
Мощният крясък на майката, прозвучал като шум от реактивен двигател, сепна Хили, той подскочи и падна от шейната тъкмо преди тя да излезе на шосето. Слоят лед върху асфалта на алеята беше съвсем тънък, пък и за беда на Хили Браун му липсваше онзи късмет, който обикновено е присъщ на палавите и непослушните деца — да се отървават здрави и читави след всяко премеждие, — така че при падането той си счупи лявата ръка точно над лакътя и си ужули челото толкова жестоко, че чак загуби съзнание.
А шейната продължи надолу и изскочи на шосето. Шофьорът на бензиновоза реагира мигновено, преди още да е видял, че е празна, извъртя волана и камионът се заби в една снежна пряспа, прекоси я с грациозността на танцуващ слон и се килна на една страна в крайпътната канавка. Мъжът се измъкна от кабината и изтича към Мари Браун, а бензиновозът сякаш само това бе чакал: наклони се още малко и грохна върху замръзналата трева подобно на умиращ мастодонт. От трите преливни клапана на цистерната рукна скъпоценно гориво.
Грабнала изпадналото в безсъзнание дете, Мари пищеше и тичаше по шосето. Обезумяла и объркана от ужас тя кой знае защо реши, че Хили е прегазен, макар и съвсем ясно да го бе видяла как пада от шейната в подножието на алеята.
— Мъртъв ли е? — викна шофьорът. Беше целият пребледнял, с широкоотворени очи и щръкнала коса. Отпред на панталоните му се оформяше мокро петно. — За Бога, госпожо, кажете мъртъв ли е?
— Сигурно — изхлипа Мари. — Мъртъв е, мъртъв!
— Кой е мъртъв? — запита Хили и отвори очи.
— О, Хили! — пак изпищя Мари и го притисна към себе си. — Слава тебе, Господи!
Хили й отвърна с яростен рев. Без да иска, майка му бе разместила счупените кости на лявата му ръка.
Следващите три дни той изкара в болницата.
— Е, тази случка поне ще го научи на това-онова — рече Брайънт на другия ден вечерта, надвесен над чинията с фасул и кренвирши.
Ев Хилман също вечеряше с тях. Откакто жена му почина, той често ги навестяваше и поне по пет пъти седмично оставаше да похапне.
— Мислиш ли? — ухили се той, както си дъвчеше царевичния хляб.
Брайънт изгледа кисело тъста си, но не каза нищо.
Ев, естествено, се оказа прав. Именно това бе една от причините, задето Брайънт понякога не можеше да го понася. Още на втората нощ в болницата, дълго след като другите деца в педиатрията бяха заспали, Хили реши да разузнае наоколо. Така и не се разбра как точно е успял да се шмугне покрай дежурната сестра, ала фактът си остана факт. Отсъствието му бе забелязано в три часа сутринта. Нямаше го нито в детското отделение, нито на етажа. Сестрата повика охраната и всички започнаха да претърсват цялата болница. Пак нищо. Досадата на персонала се превърна в яд. Обадиха се на родителите на Хили и те веднага пристигнаха, притеснени и разтревожени. Мари плачеше, но поради подутия си ларинкс от устата й излизаха само някакви дрезгави звуци.