— Вероятно някак си се е измъкнал от сградата на болницата — осведоми ги началникът на административния отдел.
— Че как, по дяволите, едно петгодишно момче може да се измъкне от сградата! — викна Брайънт. — Болница ли е това или какво?
— Ами-и-и… Вижте, господин Браун, все пак не сме затвор…
Мари ги прекъсна и изхриптя:
— Трябва да го намерите. Навън температурата е под нулата, а Хили е бил по пижама. Та той може… може да е…
— Успокойте се, госпожо Браун. Уверявам ви, че няма причини за тревога — усмихна й се началникът на администрацията.
Вътре в себе си обаче той съвсем не мислеше така. Още щом разбра, че момчето е изчезнало малко след проверката в единайсет вечерта, началникът лично бе проверил каква е външната температура, което го накара веднага да се обади на доктор Елфман, специалист по хипотермия. Зимно време в Мейн имаше немалко случаи на преохлаждане на организма. Прогнозата на доктор Елфман прозвуча доста мрачно:
— Ако се е измъкнало навън, момчето сигурно е мъртво — каза той.
Болницата бе претърсена отново, този път с помощта на полицаи и пожарникари. Безуспешно. На Мари Браун й дадоха успокоително и я сложиха да си легне. Единствените добри вести бяха отрицателни: поне засега никой не беше открил премръзналото и облечено в пижама телце на Хили. Всичко е ясно, мислеше си началникът на административния отдел. Току до болницата минаваше река Пенъбскот, замръзнала от студа. Нищо чудно момчето да е опитало да я прекоси по леда и да е пропаднало във водата. Сякаш родителите на този малък нехранимайко не можеха да го отведат в друга болница. По дяволите!
В два след пладне Брайънт Браун седеше вцепенено до леглото на спящата си жена и отчаяно се питаше как да й съобщи, че единственото им дете е мъртво, ако се стигнеше до най-лошото. Горе-долу по същото време един санитар, слязъл в приземния етаж да провери бойлерите на пералните машини, видя нещо изумително: между гигантските нагревателни котли небрежно се разхождаше малко момченце с гипсирана ръка, босо и намъкнало само някакво долнище от пижама.
— Хей! — възкликна санитарят. — Какво правиш тук?
— Здрасти — отвърна Хили и тръгна към него. Краката му бяха почернели от мърсотия, а по пижамата му имаше петна от грес и машинно масло. — Не знаех, че болницата била толкова голяма. Май съм се загубил.
Санитарят го взе на ръце и го занесе право в администрацията, където шефът настани Хили в огромно кресло (след като предвидливо го застла с няколко подлистника на бангорския вестник „Дейли Нюз“) и изпрати секретарката си да донесе пепси кола и шоколадови бонбони за малкия пикльо. При други обстоятелства началникът на отдела сигурно лично би свършил всичко това, за да впечатли детето с бащинската си загриженост, но не и сега. При други обстоятелства, „което означава“, рече си той, „с всяко друго дете, ама не и с това“. Просто го беше страх да остави Хили сам дори за миг.
След малко секретарката се върна с поръчаните лакомства, но шефът отново я отпрати — този път да доведе Брайънт Браун. Бащата се имаше за твърд човек, но когато видя как Хили си седи в началническото кресло с провесени крака на десет сантиметра от килима, похапва бонбони и отпива от газираната напитка, а вестникът прошумолява изпод задника му, от очите му рукнаха сълзи на облекчение и благодарност. Това, разбира се, накара Хили — който всъщност никога в живота си не бе вършил умишлено нищо лошо, — също да се разплаче.
— За Бога, Хили, къде беше?
Доколкото можеше, Хили набързо описа своите перипетии, а баща му и администраторът се опитаха от думите му да установят обективната истина, което не бе много лесно. Той се загубил и попаднал в приземието („Вървях след една фея, татко“ — каза Хили), след което се намъкнал под някакъв котел, за да поспи. Отдолу било много топло, затова си свалил горнището на пижамата, като внимавал да не повреди гипса.
— И кученцата ми харесаха — добави Хили. — Не може ли и ние да си вземем кученце, а, татко?
Санитарят, който откри Хили, бе намерил и горнището на пижамата му. То се търкаляше под котел 2. Човекът се наведе да го измъкне и видя въпросните „кученца“, макар че те се разбягаха от светлината. За тази случка обаче той по-късно не спомена нищо пред господин и госпожа Браун. Те едва ли щяха да понесат втори шок. Санитарят имаше меко сърце и разбираше, че е по-добре родителите да не знаят как синът им е прекарал нощта в компанията на плъхове, някои от които му се видяха наистина колкото кученца, докато бягаха от лъча на фенерчето му.