На Хили Браун му беше съвсем ясно, че живее в свят на чудеса. Такова беше неговото отношение и то си оставаше неизменно, независимо от всичките му неприятности и премеждия. Светът му се струваше изпълнен с някаква мистична красота подобно на стъклените топки, които майка му и баща му всяка година окачваха на коледната елха (Хили също копнееше да украсява елхата, но и той, и родителите му, знаеха от опит, че да му се даде стъклена топка е все едно тя да бъде осъдена на смърт). За него всичко беше толкова прекрасно и тайнствено, колкото кубът на Рубик, който получи за деветия си рожден ден (вярно, тайнствеността на куба бе разкрита още на втората седмица, след което Хили вече го подреждаше за секунди). С една дума, отношението му към магията не можеше да бъде друго, освен едно — той я обожаваше. Тя сякаш бе създадена за Хили Браун. За съжаление обаче той самият, подобно на Дънстабъл Рамзи от „Детфордска трилогия“ на Дейвис, не беше създаден за нея.
Послучай десетия рожден ден на Хили Брайънт Браун трябваше да се отбие в търговския център на Дери, за да избере още един подарък за сина си. По време на почивката за кафе в службата му се обади Мари.
— Знаеш ли, Брайънт, татко е забравил да купи подарък на Хили. Можеш ли да вземеш нещо от негово име, а той ще ти върне парите, като си получи пенсията?
— Разбира се — отвърна Брайънт и мислено добави: „— Ще ми върне парите, когато цъфнат налъмите.“
— Благодаря, скъпи — облекчено въздъхна Мари.
Тя чудесно разбираше, че баща й, който вече се хранеше у тях почти всеки ден, вместо доскорошните пет пъти седмично, беше като трън в очите на съпруга й, но той не се оплакваше, което я караше да го обича още повече.
— Баща ти има ли нещо конкретно предвид?
— Не — каза Мари. — Изцяло се осланя на теб.
Типично за него, рече си Брайънт. Същия следобед той се отби в единия от двата магазина за играчки на търговския център и започна да оглежда различните игри, кукли (онези от тях, които бяха за момченца, ги наричаха с евфемизма „екшън фигури“), модели и комплекти (погледът на Брайънт попадна на голяма кутия с надпис „Млад химик“ и мисълта за това как Хили смесва разни вещества в колби и епруветки го накара да потръпне). Не виждаше нищо подходящо: десетгодишният му син бе станал на такава възраст, когато бебешките залъгалки вече не вършеха работа, но пък все още беше твърде малък за сложни неща като сглобяеми хвърчила или самолетчета с газови двигатели. Абсолютно нищо не му хващаше окото, а Брайънт бързаше. Гостите на Хили щяха да пристигнат в пет, сега беше четири и петнайсет. Нямаше да има време да се прибере.
Ръката му почти случайно сграбчи кутията с магиите. „Трийсет нови фокуса!“, пишеше отгоре. Добре. „Вълшебни мигове за младия илюзионист!“, продължаваше надписът. И това добре. „За деца между 8 и 12 години“. Чудесно. „Гарантирана безопасност“. Идеално. Брайънт без колебание купи комплекта и го вмъкна в къщата, скрит под сакото му, докато Ев Хилман, Хили, Дейвид и три техни другарчета възторжено и фалшиво пееха в хор „Сладката Бетси от Пайк“.
— Идваш тъкмо навреме за тортата — целуна го Мари.
— Първо опаковай това — рече Брайънт и й подаде комплекта. Тя бегло го разгледа и кимна. — Как върви тържеството? — добави той.
— Добре — усмихна се Мари. — Когато дойде реда на Хили да бъде сляпата баба и със завързани очи да забоде опашката на магарето, той се спъна в крака на масата и убоде без да иска Станли Джърниган. Други произшествия засега няма.
Брайънт веднага се поотпусна. Нещата наистина се подреждаха чудесно за разлика от миналата година. Тогава Еди Голдън, докато по време на играта на криеница се напъхваше в „най-страхотното скривалище“ на Хили, си беше разпрал крака на някакво ръждясало парче бодлива тел, което Хили винаги ловко избягваше (всъщност дотогава той дори така и не го бе забелязал). Наложи се да отведат Еди в „Бърза помощ“, където му направиха три шева и му поставиха инжекция против тетанус, но той се оказа алергичен към нея и трябваше да прекара в болницата няколко дни след деветия рожден ден на Хили.
Мари пак се усмихна и целуна Брайънт за втори път.
— Татко ти е много благодарен — рече тя. — Аз също.
След малко Хили започна да разопакова подаръците. Правеше го с огромно удоволствие, но когато стигна до магическия комплект, възторгът му стана безграничен. Той се втурна към дядо си (който вече бе смогнал да погълне половината от специалната шоколадова торта и тъкмо си отрязваше ново парче) и го прегърна с всичка сила.