Той, естествено, не си служеше с понятията на възрастните, но това ни най-малко не променяше нещата. Ако майка му се досещаше за мислите му, тя несъмнено щеше много да се ядоса на гордостта му, тъй като в Библията бе ясно казано, че след нея идва падението. Нищо чудно дори да му се разсърди повече, отколкото когато Хили падна на шосето пред онзи бензиновоз или когато един ден се опита да изкъпе с шампоан Виктор в тоалетната чиния. „Какво още искаш, Хили?“, щеше да извика тя с умолително вдигнати ръце. „Похвала ли?“
Отговор можеха да й дадат Ев и Дейвид. Първият виждаше много неща, а вторият — още повече.
„Хили искаше очите им така да се ококорят, сякаш всеки момент ще изскочат от орбитите си. Искаше момичетата да пищят, а момчетата да крещят от възторг. Щеше му се всички да се смеят до полуда, когато от цилиндъра му се появеше Виктор, захапал монета и с панделка на опашката. С удоволствие би заменил всичките чистосърдечни похвали и искрени аплодисменти на света срещу един-единствен писък, кикот или припадък на жена, както бе чел, че е ставало, когато Хари Худини правел световноизвестния си номер с измъкването от гюма за мляко. За Хили спонтанните аплодисменти означаваха само, че се е представил добре. Виж, когато зрителите пищят, смеят се и припадат, ето кога човек разбира, че е велик.“
Само че той усещаше — не, „знаеше със сигурност“, — че колкото и да му се иска, никога няма да стане велик. Това за него бе голям удар. Неуспехите му с някои от фокусите хич не го притесняваха: по-важното беше, че нищо не може да се промени. Сякаш бе настъпил краят на Дядо Коледа.
С една дума, докато за родителите му тази внезапна загуба на интерес вероятно се дължеше на най-обикновена смяна в посоката на капризния пролетен вятър на детството, за Хили същото нещо бе резултат от неговия първи зрял и съзнателен извод: щом няма да стане велик фокусник, значи по-добре да зареже напълно магическия комплект. Нямаше как просто да го остави да се търкаля наоколо и от време на време да прави по някой фокус, все едно, че му е хоби. Провалът му го бе наранил твърде дълбоко. Беше като погрешно уравнение. Най-добре да го изтрие и да опита с друго.
Ако възрастните можеха със същата непоколебимост да се отказват от маниите си, животът без съмнение щеше да е хиляди пъти по-приятен. Макар и да не го казва направо, в своята „Детфордска трилогия“ Робъртсън Дейвис също намеква за това.
6
На 4 юли Дейвид влезе в стаята на Хили и го завари надвесен над магическия комплект. Пред него бяха разпилени различни части от реквизита, но имаше и някои нови неща. Батерии, например. Батериите от голямото радио на татко, рече си Дейвид.
— Какво правиш, Хили? — попита той дружелюбно.
Хили смръщи вежди, скочи на крака и избута Дейвид навън толкова рязко, че той се препъна и падна на килима. Поведението му беше толкова неочаквано, че от изненада Дейвид дори не се разплака.
— Изчезвай! — кресна Хили. — Не давам да ми зяпаш новите фокуси! Едно време Медичите са екзекутирали такива като тебе, дето са се навирали да шпионират номерата на любимите им илюзионисти.
След това жестоко изявление, Хили затръшна вратата в лицето на Дейвид, който остана да хленчи отвън и да се моли да го пусне. Това ненадейно безсърдечие от страна на лекомисления, но обикновено добродушен по-голям брат, така стресна Дейвид, че той слезе на долния етаж, пусна телевизора и рева, докато не заспа пред сериала „Сесами стрийт“.
7
Възобновеният интерес на Хили към фокусите припламна горе-долу по същото време, когато картината на Исус започна да говори с Ребека Полсън.
Умът му внезапно бе обзет от едничката мисъл, че щом го бива да прави разни механични трикове като „Размножаващите се монети“, защо тогава да не си измисли свои собствени фокуси? Най-добрите на света! По-добри и от часовниковия механизъм на Търстън или шарнирните огледала на Блакстън. Така да бъде, след като очевидно изобретателността е по-важна от сценичната ловкост, що се отнася до въздишките, писъците и гръмките крясъци на аудиторията.
Особено напоследък Хили бе абсолютно уверен в способностите си да измисля нови неща. Умът му направо пращеше от идеи.
Това, разбира се, изобщо не бе първият път, когато го обземаха мисли за изобретения, само че досега всички те бяха някак неясни и се основаваха предимно върху фантазиите му, а не на някакви строго научни принципи: все неща от типа на ракети, направени от картонени кутии, или лъчеви пистолети, чиято конструкция обаче отдалече си личи, че е от дърво и парчета стиропор. Е, от време на време го осеняваха и наистина добри идеи, дори с определена практическа насоченост, ала Хили винаги ги зарязваше, понеже не знаеше как точно да ги реализира. Усърдието му обикновено стигаше да закове някой пирон или да среже дъска на две, нищо повече.