Той отново постави шалчето върху платформата, махна с вълшебната пръчица и пак настъпи педала. Шалчето се надигна, Хили гордо го дръпна встрани и показа появилия се отдолу домат.
— Гледайте! — викна той, сигурен, че сега вече овациите ще бъдат бурни и невъздържани.
Публиката обаче си оставаше хладна като преди.
Барни Апългейт се прозина.
Хили с удоволствие би го убил. Иначе планът му не бе лош: започваше с домата и щеше да свърши с най-внушителния от новите му фокуси, ама нещата още от самото начало потръгнаха зле. В напълно оправдания си възторг от това, че е изобретил машина, която кара разни предмети да изчезват (Хили дори възнамеряваше да я предложи на Пентагона още веднага щом снимката му се появеше на корицата на „Нюзуик“ като най-великия маг на всички времена), той не бе предвидил две неща. Първо, по принцип човек трябва да е или съвсем малко дете или умствено недоразвит, за да вярва безусловно на всички фокуси, и второ: номерата на Хили всъщност почти не се различаваха един от друг. Всеки следващ фокус беше като предишния.
След „Изчезналия домат“ и „Завръщането на изчезналия домат“ Хили мрачно продължи с „Изчезналото радио“ (радиоапаратът на баща му, значително поолекнал без осемте батерии, които вече се намираха с устройството под платформата) и „Завръщането на изчезналото радио“.
Вежливи ръкопляскания.
После дойде ред на „Изчезналия стол“ и завръщането на същия.
Зрителите седяха отпуснато и като замаяни от слънцето, а може би и от онова, което предстоеше да се случи в Хейвън. Кой знае, нищо чудно и от корпуса на кораба да се излъчваше нещо, което правеше атмосферата особено тежка и неподвижна него ден, без ни най-малък полъх на вятъра.
„Трябва да направя нещо“, притеснено си рече Хили. Нямаше как, реши да прескочи „Изчезналото шкафче“, „Изчезналия велосипед“ (на майка му) и „Изчезналия мотоциклет“ (на баща му, чието настроение в момента караше Хили да се съмнява, че той би се съгласил да го докара на платформата). Затова най-добре бе да премине направо към заключителния номер:
„Изчезналото братче“
— А сега, дами и господа…
— Хили, съжалявам, но трябва да… — започна баща му.
— … стигаме до последния фокус — бързо добави Хили и видя баща си да се отпуска намусено обратно в стола. — Трябва ми доброволец. Ела тук, Дейвид.
Дейвид пристъпи напред, а по лицето му се четеше някаква смесица от страх и примиреност. Макар и да не му бяха казали предварително, той чудесно разбираше каква ще е неговата роля. Всичко му бе съвсем ясно.
— Не искам — рече той на Хили.
— Трябва — твърдо отвърна брат му.
— Страх ме е, Хили — замоли го Дейвид с насълзени очи. — Ами ако не се върна?
— Не се бой — прошепна Хили. — Нали видя, че дотук всички неща се връщаха?
— Така е, ама те не бяха „живи“ — каза Дейвид. Сълзите вече се стичаха по лицето му.
Хили погледна брат си и за миг усети как го обзема някакво зловещо съмнение. Той обичаше Дейвид и любовта му към него намираше по-успешен израз от всичко друго, с което се бе занимавал, включително и фокусите. А сега изведнъж се почувства като човек, отворил очи след тежък кошмар, само за да бъде отново повлечен от него. „Няма да го направиш, нали? Кой би избутал брат си насред улица с оживено движение, понеже е сигурен, че всички коли ще спрат? Та ти дори не знаеш къде изчезваха онези неща?“
После извърна очи към публиката — всички бяха отегчени и полузаспали, с изключение на Барни Апългейт, който внимателно чоплеше някаква стара рана на лакътя си — и в гърдите му пак лумна предишното възмущение. Хили изведнъж забрави за уплахата на Дейвид.
— Хайде, качвай се на платформата — нареди му той.
Дребното личице на Дейвид се разтрепери цялото, но той послушно тръгна към нея. През всичките хиляда и петстотин дни на своя живот Дейвид непрекъснато бе боготворил по-големия си брат, затова му се подчини и сега, макар че краката му бяха омекнали и едвам го удържаха върху покритата с чаршаф щайга, под която се намираше тайнствената машинка.
Той се изправи и застана с лице към публиката: малко закръглено момченце със сини гащета и избеляла фанелка, на която пишеше „НАРИЧАТ МЕ ДОКТОР ЛЮБОВ“. По лицето му се стичаха сълзи.
— Усмихни се, за Бога! — изсъска Хили и постави крак върху педала на шевната машина.
Дейвид заплака още по-силно, но все пак успя да изкриви устни в някаква пародия на усмивка. Мари Браун не виждаше ужасените сълзи на сина си. Госпожа Креншо бе седнала на друг стол (чиито алуминиеви крака под тежестта й веднага затънаха дълбоко в моравата) и се канеше да си ходи. Тя вече не даваше пет пари дали ще продаде някой парфюм на тъпата кучка, или не. Цялото мъчение просто не си струваше усилията.