— Кажи какво има, Хили?
— Махай се! — извика Хили през сълзи. — Мразя те! Не знаеш как те мразя!
Дядовците също са хора, на които не са им чужди чувствата на обида, срам и объркване. Ев Хилман в момента ги изпитваше и трите заедно. Стана му много болно от последните думи на Хили, макар и да знаеше, че момчето е емоционално разстроено. Същевременно го бе срам и от факта, че именно неговият подарък бе причина за сълзите на Хили, макар и на практика избран и купен от зет му. Това просто си беше неговия подарък още от мига, когато видя, че Хили го хареса, значи си оставаше негов и сега, въпреки че бе накарал внука му да се разплаче и да трие лице в изпоцапаните си колена. А освен всичко се чувстваше и объркан, понеже усещаше, че става и нещо друго, но не разбираше какво… Знаеше само, че тъкмо бе започнал да свиква с идеята за старческата склероза. Вярно, засега ефектите бяха почти незабележими, но се увеличаваха с всяка изминала година, особено това лято. Но пък това лято май всички изглеждаха повече или по-малко склерозирали. Познаваше го по очите и по разни внезапни пропуски на паметта, като например имена, които иначе би трябвало да се помнят лесно… Само че имаше и нещо друго. Нещо повече, което засега Ев не можеше да определи какво е точно.
Това объркване, за разлика от бездушието на останалата аудитория, присъствала на второто МАГИЧЕСКО ГАЛА ПРЕДСТАВЛЕНИЕ, накара Ев Хилман, който всъщност се оказа единственият, чийто mentis бе наистина compos (дори напоследък можеше да се каже, че е единственият в цял Хейвън с непокътнат mentis compos: Джим Гардънър също беше сравнително неповлиян от закопания в земята кораб, но от известно време отново бе започнал да пие в големи дози), да направи нещо, за което по-късно горчиво се разкая. Вместо да се отпусне върху скованите си от артрита колена и да надзърне под сцената на Хили, за да види дали Дейвид Браун не се е скрил наистина там, той просто се обърна и си тръгна, с което заряза и мисълта, че подаръкът му е виновен за всичко. Реши да остави Хили за малко сам и да се върне, когато момчето се поуспокои.
10
Докато гледаше как дядо му се отдалечава, мъката и чувството за вина на Хили се удвоиха, дори утроиха. Той изчака Ев да се скрие от погледа му, после се изправи и отиде до платформата, постави крак върху скрития педал от шевната машина и го натисна.
„Бърррррррррррррр.“
След това зачака чаршафа да се издуе от тялото на Дейвид. Смяташе да го отгърне и да каже: „Виждаш ли сега, плачльо! Не беше никак страшно, нали?“ Дори се чудеше дали да не го шляпне веднъж-дваж, задето му изкара акъла и провали представлението. Или…
Да, ама не се случваше нищо.
В гърлото на Хили започна да се събира страх на буци. Започна ли? Май по-скоро си е бил там през цялото време, помисли той. Просто сега растеше… Точно така, именно това беше правилната дума: растеше сякаш му бяха пъхнали балон в гърлото и го надуваха. В сравнение с този нов страх предишното му лошо настроение и чувството за вина изглеждаха направо като приятни преживявания. Той опита да преглътне, но не можа да прекара никаква слюнка покрай издутината.
— Дейвид? — прошепна Хили и пак натисна педала.
„Бърррррррррррр.“
Реши, че в никакъв случай няма да го шляпа, а ще го прегърне. Щом Дейвид се върнеше, Хили просто щеше да падне на колене, да го прегърне и да му каже, че може да вземе всичките му пластмасови войничета (с изключение може би на разузнавачите) и да си играе с тях цяла седмица.
Отново нищо не се случи.
Чаршафът, с който беше покрил Дейвид, си лежеше все така смачкан като дрипа върху другия чаршаф, който пък закриваше щайгата, под която се намираше тайнствената машина на Хили. От Дейвид нямаше и следа. Хили стоеше сам-самичък в задния двор на знойното юлско слънце, сърцето му биеше все по-бързо и по-бързо, а буцата в гърлото му продължаваше да расте. „Още малко и ще се спука“, рече си той. „Тогава сигурно ще извикам“.
„Стига толкова! Разбира се, че ще се върне. Нали доматът се върна, и радиото също, и столът. А и всички онези неща, с които правих опити в моята стая. Няма начин да не се…“
— Хили! — повика го майка му. — Взимай Дейвид и се прибирайте да се миете!
— Добре — отвърна Хили с едва потрепващ, но иначе учудващо бодър глас. — Ей сега.
Вътрешно обаче той отчаяно се молеше: „Моля ти се, Дядо Боже, нека се върне! Обещавам, че повече няма да правя така! Ще му дам всичките си войничета все за него завинаги, и другите си игри също ще му подаря, само нека се върне! Моля те, Дядо Боже, нека този път машината проработи!“
Хили отново настъпи педала.
„Бъррррррррррррр…“
После пак погледна със замъглени от сълзи очи към омачкания чаршаф. За миг му се стори, че се надига, но това се оказа само полъх на вятъра, раздвижил краищата му.