„Вярно е“, рече си той. „Пък и човек няма как да сбърка полицейския пръстен, дори и когато е на женска ръка. Сухожилията й висяха като от агнешки бут в месарницата. Боже, каква гледка беше тази откъсната ръка…“
„Стига! Стига толкова, по дяволите!“
„Добре, добре. Бях забравил, че не желая да мисля повече за това. Като някакво парче печено месо, нали? А и цялата тази кръв!“
„Ясно, преставам. Знам, че ще полудея, ако продължавам да мисля за ръката, но не виждам как бих могъл да мисля за нещо друго. Ръката и китката й бяха ужасна гледка, по-жестока от всичко, което съм виждал при пътно-транспортни произшествия, но какво да кажа за останалите неща? Откъснатите глави, очите, краката… Експлозията сигурно е била страхотна…“
— Къде ли е втората патрулна кола? — неспокойно запита Джингълс.
— Не знам.
Но като ги намереха, щеше да им даде да разберат.
„Имам гатанка за вас, момчета“, смяташе да им каже. „Станала е експлозия и мястото е пълно с осакатени тела, но има само един смъртен случай. Как бихте обяснили този факт? Освен това какво ще кажете за обстоятелството, че след експлозията на нафтовата отоплителна инсталация в кметството единствената щета е отнесената от взрива кула с часовника? И най-сетне, защо онзи тип Берингър, председателят на общинските съветници, не можа да идентифицира трупа, след като дори аз знаех чий е? Предавате ли се?“
Беше покрил откъснатата ръка с някакво одеяло. С останалите части и парчета от тела не знаеше какво да прави, пък и те не му се струваха толкова важни. Но, виж, ръката на Рут просто трябваше да я покрие.
Всичко това ставаше на тротоара в центъра на Хейвън, докато оня идиот Алисън — шефът на пожарната команда — стоеше и се хилеше глупаво, сякаш присъстваше на тържествен обяд, а не на оглед на местопроизшествието след експлозия, довела до смъртта на една чудесна жена. Цялата работа беше пълна лудост. Абсолютна.
На Питър Габънс му викаха Джингълс, тъй като имаше дълбок и плътен глас като на актьора Анди Девайн, а Джингълс беше едно от неговите превъплъщения в някакъв стар сериен телевизионен уестърн. Когато Габънс се премести от Джорджия и постъпи на работа в тукашната полиция, диспечерът Тъг Елъндър започна да му вика Джингълс и прякорът му така си и остана. Сега обаче Джингълс изведнъж се обади с висок и задавен глас, който нямаше нищо общо с гласа на филмовия герой:
— Спри за малко, Бент. Повдига ми се.
Роудс бързо отби и спря така, че колата поднесе и почти хлътна в крайпътната канавка. Слава Богу, че Габънс беше първият, който не издържа.
Джингълс изскочи от дясната врата, а Бент го последва от лявата. На фона на синкавата светлина от въртящите се буркани на полицейския автомобил двамата повърнаха всичко, което имаха в стомасите си. После Бент отпаднало се облегна на колата и си избърса устата с опакото на ръката. Откъм треволяка от другата страна се чуваше, че партньорът му продължава да повръща. Той вдигна лице към небето и мислено поблагодари на слабия освежителен ветрец.
— Сега съм малко по-добре — обади се Джингълс. — Благодаря ти, Бент.
Бентън извърна глава към него. Очите на Джингълс изглеждаха като тъмни дупки. Приличаше на човек, който непрекъснато обработва наличната информация и все не успява да стигне до някакъв логичен извод.
— Какво става в Хейвън? — запита Бент.
— Не видя ли? Часовниковата кула на кметството им е литнала като ракета.
— Че как може от експлозия в сутерена на сградата да пострада само кулата?
— Не знам.
— По дяволите! — Бент се опита да плюне, но не можа. — А ти самият вярваш ли в тази версия? Посред юли месец да избухне отоплителна инсталация и да отнесе само кулата?
— Не. Има нещо гнило.
— Точно така. Цялата работа вони до небесата. — Бент помълча малко и добави: — Кажи ми, Джингълс, не усещаш ли, че там става нещо странно?
— Може — предпазливо отвърна Джингълс. — Може и да усещам нещо.
— Какво?
— Не знам — каза Джингълс.
В гласа му се долавяха някакви неравни нотки и той говореше на пресекулки като малко дете, което всеки момент ще се разплаче. Над тях по нощното небе вече блещукаха милиони звезди, а омайната лятна тишина ехтеше от песента на щурците.
— Не знам — продължи Джингълс, — ама се радвам, че се измъкнах оттам…