Хората й се чудеха как се справя с всичко, а като я питаха, Рут само се усмихваше и отвръщаше, че щастието е в това да не оставаш без работа. При цялата й заетост човек би си рекъл, че тя едва ли има време за някое хоби, но всъщност хобито й бяха не едно, а две неща. Рут обичаше да чете (особено удоволствие й доставяха уестърните на Боби Андерсън; тя ги имаше всичките, и то с автограф) и събираше кукли.
Всеки психиатър веднага би свързал куклите на Рут с несбъднатата й мечта да си има деца. Макар че не си падаше по психиатрите, тя вероятно с готовност би се съгласила с подобно становище, поне до известна степен. „Не ме интересува причината. Знам само, че куклите ме правят щастлива“, би отвърнала Рут, ако някой я запознаеше с възгледите на психиатрията по този въпрос. „Според мен щастието е тъкмо“ „обратното на тъгата, отчаянието и омразата, затова не е необходимо всеки път да му правим анализ, откъде точно идва.“
През първите години след като се преместиха в Хейвън двамата с Ралф работеха в един и същи кабинет на горния етаж на къщата, която бе достатъчно голяма, за да може всеки да си има отделен кабинет, но те предпочитаха да прекарват вечерите заедно. Всъщност просторният им кабинет беше направен от две стаи, а Ралф само бе избил преградната стена, така че полученото помещение се оказа по-голямо и от всекидневната на долния етаж. Там те поставиха колекцията на Ралф от монети и кибритени кутии, като отделиха цяла стена само за книгите му (неговата любима тематика беше военната история, романи въобще не четеше), после добавиха и едно старо бюро за Рут, което тя лично бе пребоядисала.
По-нататък Ралф измайстори още нещо за нея, което и двамата нарекоха „класната стая“.
Горе-долу две години преди да се появи главоболието му, Ралф забеляза, че Рут вече няма къде да подрежда куклите си (в момента тя дори бе поставила цял ред от тях на бюрото си, и те често падаха, когато пишеше на машина). Кукли седяха и върху табуретката в ъгъла или провисваха небрежно миниатюрните си крачета от первазите на прозорците, но въпреки всичко на гостите обикновено им се налагаше да държат в скута си поне по три-четири от тях, ако искаха да седнат на някой стол. А при Рут идваха много хора, защото тя се явяваше и нотариус, така че при нея почти непрекъснато имаше някой посетител, било да му заверят договор за продажба, било за франкиране на кредит или друго.
Затова един ден малко преди Коледа Ралф седна и скова за куклите й десетина мънички пейки, подобни на църковните. Рут направо се влюби в тях, понеже те й напомняха за началното училище в Кросман Корнър, и веднага побърза да ги подреди в редици и да намери места на куклите. Оттогава на това място му викаха класната стая.
На следващата Коледа — последната за Ралф, макар че тогава още се чувстваше добре и туморът в мозъка му, който щеше да го убие, не бе по-голям от микроскопична драскулка — той й подари други четири пейки, заедно с три нови кукли и малка черна дъска в същия мащаб. По такъв начин илюзията за класна стая стана пълна.
А на черната дъска пишеше:
„Скъпа учителко, обичам те — ТАЕН ОБОЖАТЕЛ.“
Възрастните направо примираха при вида на класната стая на Рут. Повечето от децата също и тя винаги с удоволствие наблюдаваше как разни момченца и момиченца си играят с куклите й, макар някои от тях да бяха доста скъпи, а по-старите екземпляри можеха лесно да се счупят. Имаше и родители, които дори почваха да нервничат, когато разберяха, че децата им държат китайска кукла от началото на века или куклата, принадлежала някога на дъщеричката на съдията от Върховния съд Джон Маршал. В това отношение Рут проявяваше деликатност и щом забележеше, че удоволствието на детенцето от куклите й прави майка му наистина неспокойна, тя веднага изваждаше Барби и Кен, които пазеше за такива случаи. Децата се заиграваха и с тях, ама го правеха някак вяло, сякаш добре разбираха, че истински хубавите кукли кой знае защо са им отнети. Ако обаче Рут усещаше, че майката на детето не му позволява да играе с куклите само понеже й се струва, че не е редно малки деца да пипат играчките на голяма жена, тя бързаше да обясни, че няма нищо против.
— А не те ли е страх, че ще ги изпотрошат? — запита я веднъж Мейбъл Нойс.
Антикварното магазинче на Мейбъл беше пълно с всевъзможни табелки от типа на ПРЕКРАСНО КАТО ГО ПОГЛЕДНЕШ, ПЪК НА ПИПАНЕ ВЪЛШЕБНО. НО АКО ВЗЕМЕШ ДА ГО СЧУПИШ, ВЕДНАГА ТРЯБВА ДА ГО КУПИШ и тя добре знаеше, че куклата на щерката на Джон Маршал струва поне шестстотин долара, защото веднъж показа снимката й на търговец на стари кукли от Бостън, който я оцени на четиристотин, а Мейбъл добави още двеста, за да получи реалната цена. Тук беше и куклата на Ана Рузвелт, плюс оригинална хаитянска обредна фигура, плюс Бог знае още какво… И всички те седяха рамо до рамо с най-обикновени вехтории като Парцалените Ан и Анди.