Рут забеляза, че зъбите й ги няма.
А отзад продължаваше да се чува: „скръц-скръц, скръц-скръц, скръц-скръц“.
Рут започна да попълва формуляра. Под мишниците на роклята й се очертаваха тъмни потни петна. Навън слънцето здравата напичаше паркинга на пощата. Беше поне трийсет и осем градуса на сянка, без никакъв полъх на вятъра и тя знаеше, че асфалтът така се е размекнал, че човек би могъл да си откърти парченце и да го сдъвче като дъвка…
„Изложете проблема“, пишеше на формуляра.
„Полудявам“, помисли си Рут. „Това е моят проблем. А на всичкото отгоре ми е дошъл първият мензис от три години насам“.
С ясен и четлив почерк тя написа, че от една седмица не е получила нито едно писмо и желае да се проучат причините за това положение.
„Скръц-скръц, скръц-скръц“.
— Какъв е този шум? — попита Рут, без да вдига глава. Беше я страх.
— Машинка за сортиране на пощата — провлачи Нанси. — Аз я измислих. — Тя направи пауза и после добави: — Но ти знаеш за нея, нали, Рут?
— Откъде мога да знам, ако ти не ми кажеш? — рече Рут и с огромно усилие на волята си наложи гласът й да звучи нормално.
Перодръжката, с която пишеше, трепна и остави мастилено петно върху формуляра. Голяма работа: Рут вече знаеше, че писмата й не идват, понеже Нанси Вос ги изхвърля. Това също бе част от предварителните й познания. Само че тя успя да запази самообладание и лицето й си остана ведро и спокойно. Гледаше Нанси Вос право в очите, макар и да се боеше от тежестта на черния й прашен поглед.
„Хайде, говори!“ подканяха я очите на Рут. „Не ме е никак страх от такива като тебе. Говори… И ако си мислиш, че ще побягна като мишка, жестоко се лъжеш.“
Нанси не издържа и сведе очи, после й обърна гръб.
— Викни ме като свършиш с формуляра — рече тя. — И без това съм затрупана с толкова работа, че се чудя откъде да почна. След смъртта на Джо тук стана лудница. Вероятно затова
(„МАХАЙ СЕ ОТ ГРАДА КУЧКО МАХАЙ СЕ ДОКАТО ВСЕ ОЩЕ ТЕ ПУСКАМЕ“)
писмата ви не идват навреме, госпожо Маккосланд.
— Нима? — каза Рут.
Вече й бяха необходими нечовешки усилия, за да запази гласа си в рамките на естествената интонация. Последната мисъл на Нанси се бе стоварила върху нея като конски ритник, със силата и яркостта на светкавица. Рут погледна формуляра на жалбата и забеляза
(„тумор“)
как върху него се разстила огромно черно петно. Тя го смачка и го захвърли.
Нанси мълчеше. Сигурно се преструваше, че не е чула нищо, ама това не беше вярно.
„Скръц-скръц, скръц-скръц“.
Зад гърба й някой отвори входната врата на пощата. Рут се извърна и видя, че в помещението е влязла Боби Андерсън.
— Привет, Боби — поздрави я тя.
— Здравей, Рут.
(„така е тя е права махай се докато можеш Рут почти никой от нас не ти мисли злото“)
— Пишеш ли някоя нова книга, Боби?
Рут едва сподавяше треперенето на гласа си. Да ти се счуват чужди мисли не е никак хубаво, защото човек веднага почва да си въобразява, че сигурно е полудял, но да чуеш такова нещо не от кой да е, а от Боби Андерсън,
(„махай се докато можеш“)
която беше изключително свестен човек…
„Нищо не съм чула“, рече си Рут и сграбчи идеята с някаква отпаднала отчаяност. „Нещо съм се объркала, това е всичко“.
Боби отключи пощенската си кутия и измъкна наръч писма, после погледна Рут и се усмихна, а тя забеляза, че един от кътниците й на долната челюст вляво го няма. От другата страна на горната челюст също й липсваше зъб.
— Тръгвай си, Рут — тихо й каза тя. — Просто се качвай в колата и заминавай. Не съм ли права?
Рут обаче внезапно се стегна, независимо от страха и пулсиращата болка в главата си.
— Няма — отвърна тя. — Това тук е моят град. Така че ако знаеш какво става в него, кажи и на останалите си другари да не ме насилват, защото имам приятели извън Хейвън, които ще ме изслушат, колкото и невероятно да им прозвучат думите ми. Ако не заради мене, ще го сторят в името на покойния ми съпруг, ясно ли е? А ти би трябвало да се срамуваш от себе си, понеже Хейвън е и твой град също! Или поне беше доскоро, във всеки случай.
На Рут за миг й се стори, че Боби се смути и сконфузи, ала тя побърза да се засмее нехайно и някак по момичешки лъчезарно, само дето в полубеззъбата й усмивка имаше нещо, което уплаши Рут повече от всичко останало. В нея вече нямаше нищо човешко, по-скоро приличаше за зяпнала пъстърва. На вид Боби си беше Боби, пък и мислите й си бяха нейните, но в усмивката нямаше и следа от нея.
— Както искаш, Рут — рече тя. — Знаеш, че всички в Хейвън те обичат. Според мен след седмица-две, най-много три, ще престанеш да се съпротивляваш… А аз само исках да ти предложа избор, нищо друго. Щом си решила да останеш, твоя си работа. Скоро ще се оправиш, не се притеснявай.