Като стигна кметството, тя се върна и пое към дома си. Стараеше се по лицето й да не личи съсипващото я главоболие и душевния смут, в който бе изпаднала. Чуждите мисли в главата й се въртяха, шумоляха и танцуваха.
(„обичаме те Рут“)
(„можем да чакаме колкото искаме“)
(„ш-ш-шт ш-ш-шт заспивай“)
(„точно така заспивай и сънувай“)
(„сънувай неща и начини“)
(„начини да «станеш» начини да «станеш» начини“)
Рут се прибра вкъщи, заключи вратата, качи се на горния етаж и притисна лице във възглавницата.
„Сънувай начини да «станеш».“
Господи, как й се искаше да знае какво точно значи това.
„Ако тръгваш — тръгвай, ако оставаш трябва да се промениш“.
Длъжна беше да знае, защото каквото и да значеше и независимо дали го искаше или не, то й се случваше. Колкото и да му се съпротивляваше, тя също „ставаше“.
(„да Рут да“)
(„спи… сънувай… мисли… «ставай»“)
(„да Рут да“)
Тези мисли, шушнещи и далечни, я съпровождаха чак докато заспа, после се проточиха и изчезнаха в мрака. Легнала направо с дрехите си напряко на огромното легло, Рут потъна в дълбок сън.
Събуди се схваната, но с бистър и освежен ум. От главоболието й нямаше и следа. Срамният и някак унизително ненадеен мензис, появил се след три годишна пауза, когато тя мислеше, че окончателно си е отишъл, също беше престанал. За първи път от две седмици насам Рут се чувстваше съвсем наред. Възнамеряваше да вземе дълъг студен душ и после да разнищи цялата история докрай. Искаше да разбере дали да дири външна помощ и как точно да подходи, за да не я сметнат за луда. Беше се стремила цял живот да изгражда репутация на разумна и аргументирана личност, така че именно сега бе моментът да види, доколко ще повярват на думите й.
Рут започна да смъква изпомачканата от съня рокля, но пръстите й внезапно замръзнаха върху копчетата.
Езикът й неволно бе попаднал на празно място сред зъбите на долната челюст, дори нещо там леко я наболяваше. Тя бързо плъзна поглед по завивките на леглото и не след дълго откри падналия през нощта зъб. От този миг нищо вече не изглеждаше чак толкова просто, абсолютно нищичко.
Главоболието отново я връхлетя.
11
Юлските горещини в Хейвън нямаше да бъдат нищо в сравнение с предстоящия августовски зной, когато в продължение на цяла седмица температурите всеки Божи ден щяха да надхвърлят четирийсет и пет градуса, но засега и тази непрестанна задушна жега, особено в периода 12 — 19 юли, бе додеяла на всички в градчето.
Улиците направо трептяха от мараня, а прашните листа на дърветата висяха безсилни и отпуснати. От време на време застоялият въздух се огласяше от различни звуци, като особено се набиваше шумът от старата камионетка на Боби Андерсън, която сега бе преобразувана в земекопна машина, чийто рев изпълваше Хейвън почти непрекъснато през тези осем особено жарки дни от шест-седем километра разстояние. Всички знаеха, че там, в старата ферма на Франк Гарик, става нещо важно — важно за цялото градче, — ала никой не го споменаваше гласно, както се мълчеше и за факта, че от това бе полудял най-близкият съсед на Боби — Джъстин Хърд. Той майстореше разни неща, което бе част от неговото „ставане“, но понеже съвсем загуби разсъдъка си, някои от тях можеха да се окажат доста опасни. Имаше например едно устройство за генериране на хармонични вълни в земната кора, които бяха в състояние да предизвикат толкова мощно земетресение, че половината от източната част на щата като нищо щеше да хлътне в Атлантическия океан.
Това нещо Джъстин го бе направил, за да прогони от леговищата им проклетите диви зайци и мармоти, които му изпояждаха лехите с марули. „Този път здравата ще ги разтърся тези мръсни малки копеленца“, мислеше си той.
Един ден обаче Бийч Джърниган отиде на фермата му, тъкмо когато Джъстин брануваше на другия край на полето (всъщност той разораваше дванайсет акра с пшеница и едновременно с това, плувнал в пот и дръпнал устни назад в някаква неизменна маниакална гримаса, се притесняваше за трите си лехи марули), и тайно задигна устройството му, което бе сглобено от разни непотребни чаркове от стереокасетофони и усилватели. Когато Джъстин на връщане установеше кражбата, той вероятно щеше да реши, че това е дело на мръсните зайци и мармоти, и щеше да седне да го сглобява отново, но Бийч или някой друг по-късно пак щяха да го откраднат. А при малко късмет следващия път Джъстин би могъл да реши да направи нещо друго, не толкова опасно.