И двамата я изгледаха някак предпазливо и тревожно, дори смаяно.
„Чуват ме, ама не много добре… Заглушавам ги! Ура!“
Рут не знаеше доколко успешно се справя, пък и не биваше да се осланя напълно на своя ход, но той все пак действаше. Това обаче не означаваше, че те не могат да четат мислите й, особено ако няколко души се свържеха в мрежа и вкупом атакуваха нейния мозък, а тя допускаше тъкмо такава възможност. Но най-важното беше, че е постигнала нещо: че в доскоро празния й колчан вече имаше една стрела.
Същата съботна вечер Рут реши да изчака до вторник на обяд, което правеше още около шейсет часа. Ако положението се влошаваше все така, щеше да отиде в щатската полиция в Дери при някой от старите приятели на покойния й съпруг — Монстър Дуган например — и да разкаже какви неща стават на шейсет километра от тях по шосе 9.
Планът не беше от най-добрите, но друг нямаше.
После Рут Маккосланд заспа.
Присъниха й се заровени в земята батерии.
ШЕСТ: РУТ МАККОСЛАНД: КРАЙ
1
От плана на Рут не излезе нищо заради изчезването на Дейвид Браун. След това тя просто не можеше да напусне градчето. Защото Дейвид го нямаше и всички го знаеха… ала знаеха и това, че момченцето някак си все още продължава да се намира в Хейвън.
По време на „ставането“ винаги идва един момент, който може да се нарече „танца на заблудата“. В Хейвън този момент настъпи с изчезването на Дейвид Браун и започна да се разгръща в процеса на издирването му.
Рут тъкмо слушаше местната емисия новини, когато телефонът й иззвъня. Обаждаше се Мари Браун. Беше изпаднала в истерия и почти не й се разбираше какво говори.
— Успокой се, Мари — рече й Рут и вътрешно се похвали, че вече е вечеряла, защото се очертаваше сериозна работа.
Отначало от думите на Мари единствено й стана ясно, че с детенцето й Дейвид се е случило нещо неприятно по време на някакво детско представление в задния двор, а Хили бил в шок…
— Дай ми Брайънт — помоли я Рут.
— Но ще дойдеш! Обещай ми, че ще дойдеш! — ридаеше Мари. — Моля те, Рут, ела преди да е мръкнало. Все още има време да го намерим, знам го!
— Разбира се, че ще дойда — отвърна Рут. — Но по-добре ми дай Брайънт.
Брайънт също беше замаян, но поне можа да обясни какво се е случило. Цялата работа звучеше доста налудничаво, но нима нещо в Хейвън вече можеше да я учуди? След представлението публиката си тръгнала, останали само Хили и Дейвид да разчистят и приберат реквизита. После Дейвид изчезнал, а Хили припаднал и по-късно не помнел нищо от станалото преди това. Само повтарял, че като види Дейвид ще му подари всичките си пластмасови войничета, но не знаел защо го казва.
— Най-добре е да дойдеш веднага — завърши Брайънт.
На излизане, преди да се качи в колата, Рут спря за малко и хвърли поглед пълен с омраза към главната улица на Хейвън. „Сега пък какво направихте?“ рече си тя. „Какво направихте, по дяволите?“
2
Рут бързаше, защото до залез слънце оставаха два часа. Тя веднага събра Брайънт, Ев Хилман, Джон Голдън от отсрещната къща и Хенри Апългейт, бащата на Барни в задния двор на къщата. Мари също искаше да се присъедини към групата на търсачите, но Рут настоя тя да остане при Хили. В сегашното си състояние щеше повече да им пречи, отколкото да помага. Родителите, разбира се, веднага бяха претърсили наоколо, но повърхностно и панически, пък и за себе си бяха убедени, че Дейвид по всяка вероятност е прекосил пътя и е навлязал в отсрещната гора, затова и търсенето им бе по-скоро хаотично и безцелно мотаене насам-натам.
От притеснените им лица и разпокъсаните думи Рут научи това-онова, но най-много разбра от умовете им.
Това бяха два вида умове: човешки и чужди. В процеса на „ставането“ винаги се стигаше до момент, когато то можеше да се изроди в шизофренична полуда, докато човешкото съзнание се отбраняваше срещу опитите на чуждия разум да го обсеби и завладее. Така се стигаше до принудителното приемане и до танца на неистината.
В този смисъл началото можеше да бъде поставено от Мейбъл Нойс, но нея никой не я обичаше чак дотам, че да танцува. Виж, със семействата Хилман и Браун работата беше точно обратната. И двата рода се кореняха дълбоко назад в историята на Хейвън, хората ги обичаха и уважаваха.