Пък и в края на краищата Дейвид Браун беше съвсем малко дете.
Колективната мрежа на човешкия ум, или така да се каже Рут-съзнанието, си мислеше: „Може пък да се е наврял сред треволяка зад къщата и да е заспал. Това е далеч по-вероятно, отколкото идеята на Мари, че се е загубил в гората, тъй като за да иде в гората трябва да прекоси пътя, а Дейвид е бил послушно момче. Поне за това всички са единодушни. Непрекъснато са му повтаряли никога да не пресича сам шосето. Затова може да се сметне, че едва ли е в гората“.
— Ще претърсим ливадата и полето зад къщата метър по метър — рече Рут. — И няма само да се разхождаме, ами ще се взираме внимателно.
— И ако не го открием? — Очите на Брайънт я гледаха разтревожено и умолително. — Какво ще правим тогава, а, Рут?
Не беше нужно дори да му отвръща, трябваше само да си го помисли. В случай, че не успееха да намерят Дейвид скоро, тя щеше да телефонира на още хора и с фенерчета и мегафони всички щяха да се отправят към гората, за да разширят претърсвания район. А ако не откриеха Дейвид до другата сутрин, Рут смяташе да се обади на Орвал Дейвидсън от Юнити и да го накара да доведе копоите си. Цялата тази процедура бе позната на почти всички, тъй като мнозина от жителите на Хейвън бяха редовни участници в разни спасителни групи, особено по време на ловния сезон, когато гората бъкаше от неопитни външни ловци, помъкнали едрокалибрени двуцевки и наконтени в нови-новенички луксозни спортни облекла. Някои от тях често се губеха, но обикновено ги намираха живи и здрави, най-много да бяха гладни и сконфузени.
Рядко се случваше да ги открият мъртви.
Рядко се случваше и да не ги открият въобще.
Сега също всички знаеха, че няма да намерят Дейвид Браун и го знаеха още дълго преди да почнат да го търсят. Умовете им се бяха свързали в мрежа веднага след пристигането на Рут. Беше някаква инстинктивна реакция, неволна като примигването с клепач. Вървяха и търсеха Дейвид със свързани в едно умове. Мислите им се обединиха в толкова силен хор, че в радиус от сто километра, където и да се намираше Дейвид, той сигурно би притиснал главата си с ръце и би извикал от болка. Иначе би ги чул поне от петстотин километра и щеше да знае, че го търсят.
Не, Дейвид Браун в никакъв случай не се беше загубил. Той просто… „не бе там“.
Но понеже това се знаеше от томичукалата, а търсачите все още се мислеха за „човешки същества“, ето как те подхващаха танца на неистината.
Просто „ставането“ изискваше многобройни лъжи.
А онази от тях, която всички си повтаряха, че уж не са се променили изобщо, беше най-голямата.
Това също им бе добре известно. Дори и на Рут Маккосланд.
3
Към осем и половина, когато здрачът вече се превръщаше в нощ, петимата търсачи бяха нарастнали на дванайсет. Новината се разпространяваше бързо, дори „ненормално“ бързо. Първо претърсиха всички дворове и ливади откъм къщата на Хили, като почнаха от импровизираната сцена на магическото представление (Рут лично пропълзя отдолу с електрическо фенерче в ръка, защото смяташе, че ако Дейвид Браун изобщо е някъде наблизо, той явно е заспал там, ала видя само изпотъпкана трева и усети някаква особена миризма на електричество, която чак я накара да сбърчи нос от погнуса) и после разшириха обхвата навън към гората.
— Мислиш ли, че е отишъл в гората, Рут? — запита Кейси Тремейн.
— А къде иначе? — уморено отвърна тя.
Главата я болеше отново. Дейвид просто
(„не беше там“)
бе толкова в гората, колкото и президентът на Съединените американски щати. Все едно…
А в дъното на съзнанието й скоропоговорките се надпреварваха като катерички в затворено колело.
В мрака тя видя как Брайънт Браун внезапно закри лицето си с ръка и се извърна встрани. Настъпи неловка тишина, после Рут рече:
— Ще ни трябват още хора.
— От щатската полиция ли, Рут? — попита Кейси.
Всички я гледаха със сериозни и непроницаеми изражения.
(„недей Рут недей“)
(„не викай външни хора ние ще се погрижим“)
(„не ни трябват външни хора докато“)
(„докато си сменяме кожата“)
(„и «ставаме»“)
(„ако е в гората ще го чуем да вика“)
(„не ни трябват външни хора Рут ш-ш-шт недей“)
(„всички те обичаме ама без външни хора“)
Гласовете кънтяха в главата й и сякаш изпълваха околния влажен мрак. Рут виждаше само очертанията на телата и бялото на лицата, които дори не й приличаха на човешки. „Интересно дали все още има някой със здрави зъби?“ истерично си рече Рут Маккосланд.