Тя отвори уста, като си мислеше, че сигурно ще изпищи, но поне за нея гласът й прозвуча напълно нормално. В главата й скоропоговорките
„(Крал Карл и кралица Клара крали кларинети)“
препускаха по-бързо отвсякога.
— Рано е още да се обръщаме към щатската полиция, нали, Кейси?
Кейси я погледна озадачено, после каза:
— Това ти го решаваш, Рут.
— Добре тогава — рече тя. — Хенри, Джон и вие останалите. Искам да съберете петдесет души, които познават гората. Кажете им да дойдат с електрически фенерчета, иначе няма да ги допусна да участват в претърсването, че току виж и някой от тях се изгубил.
Рут говореше и усещаше как увереността й се връща, а страхът отслабва. Всички я гледаха с уважение.
— А аз ще се обадя на Адли Маккийн и Дик Алисън — продължи тя. — Брайънт, върни се у вас и кажи на Мари да свари много кафе. Очертава се безсънна нощ, ще имаме много работа.
Хората се разпръснаха. Онези, които трябваше да се обаждат по телефона, се отправиха към къщата на Хенри Апългейт. Тя беше по-отдалечената, ала на никой не му се щеше да се връща в дома на Дейвид Браун, тъкмо когато Брайънт щеше да обяснява на жена си, че според Рут Маккосланд четири годишният им син най-вероятно се е загубил
(„не беше там“)
в неизбродимата гора.
Рут пак се почувства отпаднала. Щеше й се да може някак да убеди себе си, че просто полудява, нищо друго. Тогава всичко би било далеч по-лесно.
— Рут?
Тя се извърна. Наблизо стоеше Ев Хилман, притеснен и уплашен. Побелялата му коса се развяваше около измъченото му лице.
— Хили отново изпадна в несвяст. Очите му са отворени, но… — Ев потръпна.
— Съжалявам — рече Рут.
— Ще го откарам в болницата в Дери. Брайънт и Мари предпочитат да останат тук, за да помагат в търсенето.
— А защо не повикаш доктор Уоруик?
— Предпочитам в Дери.
Ев я гледаше без да мига. Очите му бяха зачервени и избелели, почти безцветни, ала в тях нямаше никаква налудничавост. Рут изведнъж установи, „че почти не може да чете мислите му“ и това така я развълнува, че вълнението й чак я блъсна в главата. Каквото и да ставаше тук в Хейвън, Ев също както и приятелят на Боби, не вземаше участие в него. За някои неща той се досещаше, други усещаше, но нямаше нищо общо с тях.
Възбудата й се превърна в завист.
— Според мен Хили ще се чувства по-добре извън града — продължи Ев. — А ти как мислиш, Рути?
— Съгласна съм — бавно отвърна тя.
Мислеше си за онези гласове в главата й и за това как Дейвид не беше там, но после се насили и прогони тази нелепа идея. „Нищо подобно!“ Все пак, интересно дали гласовете бяха човешки? Бяха. „Бяха“, ама сега…
— Прав си — добави Рут. — Предполагам, че така ще е по-добре за него.
— Можеш и ти да дойдеш с нас, Рути.
Тя го изгледа мълчаливо, после попита:
— Да не би Хили да е направил нещо, Ев? Виждам името му в главата ти, примигва като неонов надпис.
Той вдигна поглед към нея без ни най-малко да е изненадан от факта, че именно тя — здравомислещата Рут Маккосланд — или чете мислите му, или си внушава, че го прави.
— Може. Вцепенението, в което е изпаднал, сякаш се дължи на някоя негова постъпка, за която той сега съжалява. Но и така да е, пак съм сигурен, че не е виновен. Нещо става в Хейвън и оттам идва цялата работа, Рути.
Някъде отзад се захлопна врата. Рут се обърна и видя, че от къщата на Апългейт излизат няколко души и тръгват към тях. Ев също се озърна, после пак погледна Рут.
— Ела с нас, Рути.
— И да зарежа града си? Не мога, Ев.
— Добре. А ако Хили си спомни нещо…
— Ще ми се обадиш — завърши думите му тя.
— Стига да мога — изсумтя Ев. — Защото нещата отиват на зле.
— Знам — отвърна Рут. — Знам.
— Идват, Рут — намеси се дошлият Хенри Апългейт и изгледа Ев Хилман с хладен и подозрителен поглед. — Повикахме все „добри“ хора.
— Чудесно — рече Рут.
Ев отвърна на изпитателния поглед на Апългейт, после мълчаливо се отдалечи. Час по-късно, докато Рут организираше и разпределяше групите за първото обхождане на гората, тя видя как очуканият валиант на Ев се измъкна от двора на Брайънт Браун и свърна по шосето към Бангор. На седалката до Ев седеше малката тъмна фигурка на Хили, неподвижна като манекен в магазин за облекла.
„Желая ви късмет и на двамата“, помисли си Рут. Нея също я измъчваше непреодолимото желание да се махне от това кошмарно място.
Когато колата на стареца изчезна зад първия хълм, Рут се огледа и видя двайсетина мъже и пет-шест жени, застанали от двете страни на пътя, които просто си стояха и я гледаха.