(„с обич“)
На нея отново й се стори, че телата им се променят и губят своите човешки очертания: те просто „ставаха“ и се превръщаха в нещо, за което тя дори не смееше да си помисли. Променяше се и Рут…
— Какво сте ме зяпнали! — кресна им тя малко прекалено пронизително. — Хайде, да вървим да търсим Дейвид Браун!
4
Не го намериха нито тази нощ, нито в понеделник, който също се оказа безумно зноен и задушен ден. Към търсачите се бяха присъединили Боби Андерсън и приятелят й, така че бученето на земекопните машини зад фермата на стария Гарик вече не се чуваше, поне за известно време. Приятелят Гардънър не изглеждаше никак добре: беше блед и го мъчеше силен махмурлук. Отначало Рут не вярваше, че той ще може да изкара целия ден с тях и смяташе да го отстрани от групата на търсачите, защото беше почти сигурна, че Гардънър няма да издържи и ще заспи някъде по пътя, но човекът излезе упорит и вървя с тях през цялото време.
Самата Рут също бе на края на силите си. Към умората й от издирването на Дейвид Браун се добавяха и усилията да устои на неуловимите промени, които настъпваха в нейното съзнание.
Бе успяла да подремне едва в ранните часове на понеделнишкото утро, после отново излезе и пак започна да се налива с кафе и да пуши цигара след цигара. Вече й беше съвсем ясно, че не бива да разчита на външна помощ. Иначе който и да дойдеше, щеше веднага да разбере, че в Хейвън става нещо странно и вниманието на външните лица безспорно би се насочило именно към тези особености, а изгубеното момченце щеше да остане на заден план.
Знойният задух продължи и след залез слънце. По едно време се чуха далечни гръмотевици, но не заваля, нито полъхна ветрец. По небето пробляснаха светкавици и изчезнаха. В храсталаците и шубраците монотонно бръмчаха комари. Под краката на търсачите пукаха сухи съчки, а мъжете тихо ругаеха, докато се препъваха в тъмнината или залитаха по неравния терен. Лъчите на фенерчетата им се лутаха безцелно насам-натам. Сред групата се усещаше някаква трескавост, но липсваше сплотеност и дори още преди да настъпи утрото на вторник вече имаше няколко случая на сбивания помежду им. Безмълвното общуване сякаш не носеше мир и разбирателство в Хейвън, а точно обратното. Рут полагаше отчаяни усилия да поддържа темповете на издирването.
Малко след полунощ, тоест в ранните часове на вторник сутринта, светът изведнъж се отдръпна от нея, подобно на огромна риба, която, както си седи лениво и неподвижно, изведнъж махва с опашка и след миг вече я няма. Като на филм Рут видя как фенерчето се изплъзна от ръката й и падна на земята. Горещата пот, обливаща лицето й, внезапно стана студена, а непрестанната болка в главата й сякаш избухна. Рут дори чу звука от експлозията, все едно че в центъра на мозъка й някой бе дръпнал халката на граната, после буквално видя как някакви ярки крепдешинени ленти пробягаха през преплетените сивкави каналчета на малкия й мозък. Краката й омекнаха, тя залитна и падна в храсталака. На светлината на фенерчето се виждаха дълги и опасни бодили, но кой знае защо на Рут те се сториха по-меки и от пухена възглавница.
Тя опита да извика, но не можа.
Ала всички я чуха.
Към нея се насочиха стъпки. Заподскачаха лъчи на фенерчета. Някой
(„Джъд Таркингтън“)
се сблъска с някой друг
(„Ханк Бък“)
и между двамата се разгоря яростна словесна схватка,
(„гледай къде ходиш глупак такъв“)
(„внимавай Бък че ще те прасна с фенерчето“)
после мислите им се съсредоточиха върху нея и то с някаква абсолютна и неподправена
(„всички ние те обичаме Рут“)
нежност, ала в тази нежност имаше нещо лепкаво, което я ужасяваше. Някакви ръце я подхванаха и я обърнаха по гръб,
(„всички те обичаме и ще ти помогнем да «станеш»“)
след което я повдигнаха внимателно.
(„И аз те обичам Рут но недей да спориш и да се съпротивляваш. Само гледай да намериш Дейвид Браун нищо друго.“)
(„всички те обичаме Рут…“)
Рут забеляза, че някои от хората плачеха, но други (колкото и да не й се искаше да го признае) ръмжаха и бърчеха устни, точно като кучета преди да се счепкат.
5
Ад Маккийн я откара у дома й, а Хейзъл Маккрийди я сложи да си легне. Рут потъна в мъчителна дрямка, изпъстрена с объркани сънища, от които когато се събуди във вторник сутринта си спомняше само един: как Дейвид Браун се задушава и умира на някакво място, дето почти нямаше въздух. Момченцето лежеше върху суха и напукана тъмна почва, която почти се сливаше с черното небе, от което блестяха неземно ярки звезди. От устата на Дейвид рукна кръв, а очите му се пръснаха и точно тогава Рут подскочи ужасено и се събуди.