Тя стана и веднага се обади в кметството. Отсреща й отговори Хейзъл, която я осведоми, че почти целият град е излязъл в гората, за да се включи в издирването на Дейвид. Но ако не го намерели до утре… Хейзъл млъкна и не довърши изречението.
Беше вторник, десет часа сутринта, когато Рут отново се присъедини към търсачите. Групата вече бе навлязла петнайсетина километра навътре в гората.
Нют Берингър я погледна и каза:
— Нямаш
(„никаква работа тук, Рут“)
— … и това ти е добре известно — завърши гласно мисълта си той.
— Напротив, Нют — отвърна тя с нехарактерна за нея рязкост. — А сега ме остави на мира, защото нямам време за приказки.
Рут остана в гората през целия безкраен и зноен следобед, като викаше с всичка сила името на Дейвид, чак докато не прегракна съвсем. А на мръкване Бийч Джърниган я върна обратно в града. Отзад в камионетката му имаше нещо покрито с брезент, но Рут нито знаеше, нито се интересуваше какво е то. Единственото й желание бе да остане в гората, но понеже силите я напускаха, тя се боеше, че ако припадне отново, никой нямаше да й позволи да участва в по-нататъшното търсене. Затова реши да се прибере за малко вкъщи, да похапне и да поспи пет-шест часа.
Тя влезе в кухнята и си направи сандвич с шунка, после си наля чаша мляко вместо кафето, което всъщност й се пиеше и отнесе малката си вечеря на горния етаж в класната стая. Остави подноса на бюрото и седна да погледа куклите. Те също я зяпаха със стъклените си очи.
„Стига вече смях и игри“, помисли си Рут. „Часът започва, всичко спри. Който покаже език и зъби…“
Мисълта й заглъхна.
По едно време тя се сепна и не че точно се събуди, но се върна към действителността и си погледна часовника. После смаяно ококори очи. Бе донесла вечерята си в класната стая към осем и половина и подносът още си стоеше до лакътя й, само че вече беше единайсет и четвърт.
Пък и…
„… пък и някои от куклите си бяха сменили местата“.
Германското момченце например, облечено в баварско кожено панталонче, вместо да си седи между японката с изящно кимоно и индийката с нейното сари, се беше облегнало на лейди Ефанби. Рут се изправи с разтуптяно сърце и се огледа. Хопи се беше преместила в скута на хаитянския вуду, направен от зебло и с бели кръстчета вместо очи. А руският мужик лежеше по гръб на пода и гледаше в тавана, отметнал назад глава като на труп, току-що свален от бесилката.
„Кой ми е разместил куклите? Кой е бил тук?“
Тя продължаваше да се оглежда като полудяла и дори всеки момент очакваше да зърне оня побойник Елмър Хейни, изправил се в тъмния ъгъл, където беше бюрото на Ралф, да я гледа и да се хили с тъпата си усмивка. „Нали ти казах, жено, че си само една загубена и нахална путка“.
Нищо. Нямаше никой.
„Кой е бил тук? Кой ми е разместил…“
„Сами се разместихме, скъпа.“
Това беше някакво лукаво и ехидно гласче.
Рут машинално посегна към устата си. Очите й щяха да изскочат от ужас. Едва тогава видя едрите и разкривени букви, изписани на черната дъска. Някой ги бе надраскал с такава сила, че тебеширът се беше чупил на няколко пъти, което се виждаше от търкалящите се в улея на дъската парчета.
ДЕЙВИД БРАУН Е НА АЛТАИР-4. 297стр.
„Какво? Какво? Какво значи…“
„Значи, че е твърде далеч“, каза Хопи и изведнъж от ватените й пори изби зеленикава светлина. Рут я гледаше вцепенена от ужас, а дървеното лице на куклата зловещо й се ухили до ушите. От устата изпадна умрял щурец и сухо тропна на пода. „Твърде далеч, твърде далеч, твърде далеч…“
„Не! Не вярвам!“ изпищя Рут.
„Целият град, Рут… е отишъл твърде далеч… твърде далеч… твърде далеч…“
„Не!“
„Изгубен… изгубен…“
Очите на картонената кукла Грейнър внезапно се изпълниха със същия зеленикав огън. „И ти си изгубена“, рече куклата. „Вече си полудяла досущ като останалите, а Дейвид Браун ти е само повод да си тук…“
„Не“…
Всичките й кукли мърдаха неспокойно, а зеленото пламъче прескачаше от една на друга, докато цялата класна стая не започна да припламва и Рут ужасено си представи, че се намира във вътрешността на някакъв призрачен изумруд.
Гледаха я със стъклените си очи и тя най-сетне проумя защо навремето куклите й толкова бяха уплашили малката Едуина Търлоу.
Лукави и потайни, гласчетата им шумоляха и й нашепваха… но те бяха и гласовете на града. Това Рут Маккосланд го знаеше много добре.
Дори си мислеше, че вероятно става дума за последните частици здрав разум, останали в града… и в нея.
„Нещо трябва да се направи, Рут“. Говореше й порцелановата китайска кукла и по устните й се стичаше огън, но гласът принадлежеше на Бийч Джърниган.