— Няма защо да се обвиняваш, Рут — тихо рече тя. — Има и други причини. Всички ги знаем, нали? — Останалите кимнаха.
„Вече не мога да им чета мислите“, внезапно установи Рут, но тъкмо тогава нещо й пошушна: „А нима някога си могла, Рут? Наистина ли? Не беше ли това по-скоро халюцинация, породена от притесненията ти за Дейвид Браун?“
„Можех, можех“.
Да повярва, че е било халюцинация, щеше да опрости нещата, но нямаше да бъде вярно. Освен това сега Рут изведнъж усети и нещо друго: „въпреки всичко тя все още долавяше чуждите мисли“. Беше като далечно бучене, както когато си допрял до ухото си раковина, за което децата казват, че е шумът на морето. Тя не знаеше какви точно са мислите им, но ги чуваше. Интересно дали и те я чуваха?
ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? с всичка сила кресна Рут наум.
Ръката на Мари Браун сепнато подскочи към слепоочието й, сякаш я бе пронизала остра болка. Нют Берингър се намръщи, а Хейзъл Маккрийди, която дращеше нещо в бележника пред себе си, вдигна поглед, все едно че Рут бе проговорила гласно.
„Ясно. Чуват ме“.
— Както и да е. Станалото, станало — приключи Рут. — Но сега е крайно време да уведомя щатската полиция. Смятате ли, че е редно да го направя?
При нормални обстоятелства на нея и през ум нямаше да й мине да им задава подобни въпроси. Всъщност й плащаха немалка заплата, за да отговаря на въпроси, а не да пита.
Но сега нещата в Хейвън се бяха променили. Всичко беше различно, независимо от прохладния ветрец и свежия въздух. Много различно.
Погледнаха я с изненада и дори леко възмущение.
Гласчетата в главата й зазвучаха съвсем отчетливо: „Недей, Рут, недей… не ни трябват никакви външни хора… сами ще се справим… без външни хора докато «ставаме»… ш-ш-шт… недей, Рут… ш-ш-шт…“
А навън внезапен повей на вятъра разтърси прозорците на кабинета на Рут и стъклата издрънчаха. Адли Маккийн извърна очи към тях, другите го последваха, после той се усмихна, озадачено и някак криво.
— Разбира се, Рут — каза Адли. — Щом смяташ, че е време да се обадим на щатските полицаи, значи е време. Всички вярваме на преценката ти, нали така?
Останалите кимнаха.
С една дума в сряда следобед времето се беше променило, духаше вятър и издирването на Дейвид Браун бе поето от щатската полиция. Още същата вечер снимката му се появи по всички местни телевизионни канали заедно с телефонен номер, на който хората можеха да се обаждат по всяко време на денонощието.
8
В петък обаче Рут Маккосланд осъзна, че току-що отминалите сряда и четвъртък не бяха нищо друго освен краткотраен отдих по средата на непрекъснат процес. Просто тя се движеше бавно и неотклонно към някаква неземна лудост.
Част от съзнанието й смътно отчиташе този факт и се опитваше да се съпротивлява, но нищо не можеше да спре процеса. Единствената й надежда бе, че в налудничавите гласове на куклите й се съдържаше и известна доза истина.
Сякаш като на кино тя видя как ръката й се протегна към чекмеджето в кухнята и извади най-острия нож — оня, с който обикновено чистеше риба. Взе го и се качи горе в класната стая.
Там още блещукаше прогнилата зеленикава светлина. Светлината на томичукалата. Вече всички в града ги наричаха така, пък и името си го биваше, нали? Така е, съвсем прилично име. Томичукалата.
„Дай някакъв знак. В момента можеш да направиш само това, нищо друго. Искат да се отърват от тебе, Рут. Обичат те, ама любовта им е станала убийствена. Нищо чудно да е израз на някакво перверзно уважение, защото всъщност още ги е страх от тебе. Боят се дори и сега, макар и ти вече да си почти толкова луда, колкото всички останали. Може някой да чуе сигнала ти… да го чуе… да го види… да го разбере.“
9
На дъската сега имаше някаква тромава и несръчна рисунка на часовниковата кула на кметството, все едно че бе правена от първокласник.
Рут не успя да си свърши работата с куклите в класната стая. Просто призрачното пулсиращо зеленикаво сияние направо я вбесяваше, затова тя ги премести една по една в ъгъла на мъжа си и там им разпори коремите като опитен хирург: и на французойката, и на клоуна от миналия век, и на Кюпай. Не пропусна нито една кукла. После напъха в прорезите някакви дребни устройства, сглобени от малки батерии, проводници, платки от стари калкулатори и картонените цилиндри от рола тоалетна хартия, а след това чевръсто ги заши с дебел черен конец. На бюрото на мъжа й редицата голи кукли бързо растеше и в един момент те започнаха да й приличат на мъртви деца, жертви на масово отравяне, съблечени и ограбени след смъртта им.