От средата на всеки шев се подаваше върхът на картонения цилиндър подобно на някакъв странен телескоп, а тоалетната хартия щеше да служи за насочване и канализиране на силата. Рут нямаше ни най-малка представа откъде е научила всичко това и как точно й е хрумнало да направи устройствата. Познанието й сякаш бе дошло от същото място,
„(Алтаир-4)“
където бе изчезнал Дейвид Браун.
Докато продупчваше с ножа меките им и беззащитни тела, зелената светлина издишаше отвътре като от спукана гума.
(„Изпращам сигнал“)
„чрез убийството на единствените деца, които някога съм имала“.
Сигналът. Мисли за сигнала, не за децата.
С помощта на удължителен шнур Рут навърза куклите една за друга във верига, като предварително бе зачистила изолацията от краищата му, а после напъха лъскавия меден проводник във фишека, който бе конфискувала от Гърбушко, четиринайсет годишния син на Бийч Джърниган, горе-долу една седмица преди началото на цялата лудост. (На момчето му викаха Гърбушко, понеже едното му рамо бе малко по-високо от другото.) След това Рут колебливо изгледа празните чинове на класната стая. Вътре все още бе достатъчно светло, за да се вижда рисунката на часовниковата кула на кметството, която самата тя бе направила през един от онези празни периоди, които сякаш ставаха все по-дълги и по-дълги.
На рисунката стрелките на часовника показваха три часа.
Рут заряза работата си и отиде да си легне. Заспа сравнително бързо, но сънят й бе мъчителен, тя стенеше и се въртеше неспокойно. А гласчетата продължаваха да звучат в главата й и нашепваха странни и объркани мисли: за отмъщение, за печене на сладкиши, сексуални фантазии, притеснения за необичайния й мензис, нови идеи за непознати устройства и машини, мечти за власт. И всичко ставаше на фона на някакъв почти недоловим нелеп тътен, все едно че през главата й протичаше замърсен до крайност поток, заливащ я с мислите на нейните съграждани, само дето това изобщо не бяха „човешки“ мисли, защото онази част от съзнанието на Рут, която се бе вкопчила упорито в останките от здравия й разум, знаеше истината: гласовете съвсем не принадлежаха на хората, с които тя бе израсла и живяла години наред. Това бяха гласове на чужденци. На томичукалата.
10
В четвъртък на обед Рут вече бе сигурна, че промяната във времето не беше решила нищо.
Щатската полиция пристигна, ала не започна широкообхватно издирване, тъй като от доклада на Рут — подробен и изчерпателен, както винаги — ставаше ясно, че четиригодишният Дейвид Браун не би могъл сам да се отдалечи на по-голямо разстояние, отколкото вече бе претърсено от местните жители, освен ако не е бил отвлечен. Това бе версията, с която трябваше да се заемат сега. Към доклада имаше приложени и топографски карти, изпълнени с ръкописните бележки на Рут, от които се виждаше, че тя бе ръководила издирвателните мероприятия безупречно.
— Направила си всичко както трябва, Рути — каза й Монстър Дуган същата вечер. Беше сбърчил чело толкова силно, че всяка бръчка приличаше на цепнатина от земетресение. — Не си пропуснала нищо. Но трябваше да ни уведомиш по-рано.
— Извинявай, Буч.
— Както и да е — сви рамене той. — Станалото — станало.
— Така е — отвърна тя и се усмихна вяло. Това беше една от любимите фрази на Ралф.
Буч й зададе купища въпроси, само не и онзи, който тя искаше да чуе: „Рут, какво става в Хейвън?“ Всъщност силните ветрове бяха прочистили атмосферата на градчето и никой от пристигналите външни хора не бе забелязал нищо особено.
Ала неприятностите си оставаха. Злата магия продължаваше да действа, сякаш вече нищо не можеше да я спре. Поне така си мислеше Рут и се питаше какво ли би станало, ако в Хейвън изпратят лекарски екип за масов преглед на цялото население. Дали биха установили недостиг на железни минерали у жените или оплешивяващи отпред мъже? Или подобрено зрение (особено периферното), плюс внезапна загуба на зъби? А защо не и хора със силно увеличен коефициент на интелигентност: толкова чувствителни, че — ха-ха! — чак могат да ти четат мислите?
В сряда през нощта Рут загуби още два зъба. Единия го намери на възглавницата си в четвъртък сутринта и той й се стори като някакво гротескно жертвоприношение на феята от приказките, а другият го нямаше никъде. Рут допусна, че го е глътнала насън, макар че й беше все едно какво е станало с него.
11
Маниакалната идея да взриви кметството вече се бе превърнала в нещо като отровен бръшлян, здраво обгърнал и обсебил цялото й съзнание. Гласчетата на куклите й го нашепваха като обезумели. В петък Рут направи последен опит да се измъкне от тяхната хватка.