Вместо да подкара, тя излезе от колата и отиде до крайпътната табела на разделителната линия. Сянката й се мъкнеше по петите, а жаркото юлско слънце я удряше право в главата. Откъм къщата на Боби се дочуваше неясният, но неспирен грохот на машините. Пак копаеха. Ваканцията на Дейвид Браун свърши. Рут усещаше, че всички се приближават до… до „нещо“. Обхвана я някаква неясна паника.
Тя наближи табелата, отмина я и продължи да върви… В сърцето й се промъкна дива надежда. „Беше напуснала Хейвън“. „Вече се намираше на територията на Албиън“. Само след миг и щеше да се затича към най-близката къща, към най-близкия телефон. Рут
… забави крачка.
По лицето й се изписа удивление, което постепенно премина в избистрена и ужасяваща сигурност.
Ставаше й все по-трудно да върви напред. Самият въздух сякаш се бе превърнал в пружина, която опъваше кожата по челото и скулите й и я притискаше в гърдите.
Рут наведе глава и продължи. От усилието устните й се бяха разкривили в грозна гримаса, по шията й изскочиха жили. Приличаше на жена, вървяща срещу ураганен вятър, макар и листата на дърветата от двете страни на шосето да висяха отпуснато. В момента тя изпитваше почти същото чувство като Гардънър, когато той опита да бръкне в специалния бойлер на Боби Андерсън. Струваше й се, че целият път е блокиран от някакъв невидим чорапогащник, направен по мярката на древногръцките титани. „Вярно, чувала съм за съвършено прозрачни чорапогащници“, истерично си помисли Рут, „но това наистина е нелепо“.
От силния натиск гърдите започнаха да я болят. Внезапно краката й взеха да се хлъзгат по настилката на шосето. Паниката съвсем я сграбчи. Явно бе достигнала и леко задминала онази точка, откъдето започваше еластичното съпротивление на невидимата бариера и сега то я връщаше обратно.
Рут опита да се обърне, за да се измъкне от лепкавата сила, но загуби равновесие и отскочи назад пряко волята си, зяпнала от изненада. Все едно че се беше блъснала в гигантски гумен балон.
Краката й за миг се откъснаха от земята, тя полетя и падна на колене, като при това се ожули здравата и си скъса роклята. После се изправи, простена леко от болка и се върна в колата.
Седя вътре поне двайсет минути, та охлузеното малко да я отпусне, като гледаше вяло профучаващите и в двете посоки на шосето коли и камиони. По едно време на велосипеда си с въдица в ръка покрай нея мина и Ашли Рувъл, който я видя и вдигна ръка за поздрав.
— Привет, госпожо Маккосланд — изфъфли бодро той и се усмихна широко.
Във фъфленето му няма нищо странно, отпаднало си рече Рут, като се има предвид, че момчето е останало съвсем без зъби. Тя обаче не успя да потисне хладната тръпка, побила я от следващите думи на Ашли:
— Всички ние много ви обичаме, госпожо Маккосланд…
Тя поседя още малко, после запали, направи обратен завой и пое през знойната тишина обратно към Хейвън. Докато караше по главната улица към дома си, й се струваше, че твърде много хора я заглеждат с някакви лукави искрици в очите си.
Рут вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и видя в него очертанията на часовниковата кула, която се намираше в началото на късата главна улица на градчето.
Стрелките на часовника наближаваха три часа.
Тя спря пред къщата на Уенди Фанин, паркира небрежно и остави двигателя да работи на празни обороти, без да вади контактния ключ. На арматурното табло пред нея глуповато просветваше червена лампичка, а Рут седеше отпуснато на седалката и унесено гледаше в огледалото за обратно виждане. Когато дойде на себе си, часовникът на кулата тъкмо отмерваше шест. Беше загубила три часа… и още един зъб. Пропиляното време го нямаше никакво, но зъбът — резец — се търкаляше в скута й.
12
По-късно куклите й говориха през цялата нощ и Рут си помисли, че нищо от онова, което й казаха, не би могло да се нарече чак пълна лъжа… И това бе най-ужасното от всичко. Тя седеше в противното им зеленикаво присъствие и слушаше лунатичните им разкази.
Те й обясниха, че тя с пълно право смята, че полудява. Ако се направела рентгенова снимка на мозъка й, или на мозъка на кой да е друг жител на Хейвън и после я покажели на произволен невролог, той сигурно начаса би побягнал от ужас. Просто мозъкът й се изменял. „Ставал“.
Зъбите й, пардон — бившите й зъби, също „ставали“. И очите. Нима не вижда, че цветът им се променя? Точно така: вече не са тъмнокафяви, а изсветляват. Онзи ден например в „Хейвън Лънч“ забелязала ли е какво е станало с яркосините очи на Бийч Джърниган? И те се променят и придобиват светлокафяв цвят, досущ като нейните…